Джек Слейд - Животът ти или блондинката, Ласитър

— Никога не съм виждал тази жена — излъга той. — Нямам и понятие защо иска да ме освободи.

Гордо явно беше несигурен. Той сви рамене и отново насочи вниманието си към Хуанита.

— Вярно ли е това, което каза Ласитър?

Тя се усмихна очарователно и отговори уверено:

— Вярно е, вожде. Не познавам този мъж.

— Защо тогава искаш да го освободим? — попита Гордо с дрезгав глас. — Как така се жертвуваш за един човек, когото изобщо не познаваш?

Лицето на жената остана усмихнато, но гласът й беше студен като лед.

— Това си е моя работа. Гордо. За теб и за твоите воини ще бъде добре, ако се научите да мислите малко повече.

Гордо се стресна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти се държиш като разярен бик на арената — обясни жената. — Имаш още много да учиш, Гордо. Само така ще успееш да станеш отново велик вожд, какъвто си бил преди. Вожд от класата на Джеронимо или Начез. Един от онези велики воини, за които ще се говори и след сто години!

Хуанита Перада рискуваше изключително много. Но тя си беше такава. Ласитър знаеше това. Познаваше тази жена от няколко седмици. Двамата се бяха любили и бяха прекарали незабравими часове заедно.

Едно не му беше ясно — как така се беше появила тя в тази пустиня? А всъщност обяснението беше просто. Тя го беше последвала, тъй като не можеше да се откъсне от него.

Всъщност Ласитър изпитваше съжаление към нея. Тя беше една от онези жени, които сами трябваше да се борят с живота и постигаха всичко с много усилия. Хуанита Перада беше загубила мъжа си и детето си. Нямаше родители, при които да се приюти. Беше съвсем сама на света.

Ласитър познаваше историята на живота й.

Бяха се срещнали в малкото й ранчо. Той се появи внезапно там, тежко ранен, преследван от орда мексикански бандити. Едва беше успял да се изтръгне от ноктите им.

Беше по-скоро мъртъв, отколкото жив, когато със сетни сили се довлече в ранчото. Тя го скри в дома си. Всички подробности бяха живи в паметта му — как преследвачите му пристигнаха и претърсиха навсякъде, как Хуанита упорито отричаше да е виждала грамадния американец.

Тази жена беше дяволски смела!

Тогава тя спаси живота му, а ето че беше на път да повтори безумно смелата си постъпка.

Каква жена!

Ласитър разбра, че я обича. Ценеше я много. А това, че рискуваше всичко заради него, неимоверно я издигна в очите му. Тя беше истинска богиня!

Но в никакъв случай не можеше да приеме такава жертва. Той беше корав мъж, но всичко си имаше граници. Трябваше бързо да сложи край на този ужас.

Тези мисли пронизваха ума му, докато гледаше красивата жена пред себе си. Той забеляза, че воините на апачите също не могат да се изтръгнат от вцепенението си.

Никога досега тези мъже не бяха преживявали подобно нещо. Тази прекрасна бяла жена им се предлагаше като същинска уличница! Тя им обещаваше неща, за които един индианец можеше само да мечтае. И всичко това, за да спаси живота на Ласитър.

— Даваш всичко? — попита вождът. — Наистина ли, жено? Или това е само измама?

Той говореше доста правилен, но твърд англо-американски. Думите му звучаха някак вулгарно, но въпреки това Ласитър не можеше да отрече известната му образованост.

— Ренегадо — каза жената, — нали така те наричат, стари негоднико! Ел Ренегадо! Тук съм, за да сключа сделка с теб. Готова съм да платя. Ще получиш от мен всичко, каквото искаш.

Тя хвърли кратък поглед към Ласитър. В очите й се четеше примирение и горчивина.

Ласитър много добре я разбираше. В ума му отново изникнаха спомените — всички ония незабравими часове, прекарани с тази жена. А си мислеше, че е забравил всичко, след като я напусна.

Тя искаше на всяка цена да го задържи при себе си. Беше готова да плати най-високата цена.

Хуанита Перада. Русата мексиканка. Необикновена жена. Не само защото русата коса рязко я отличаваше от повечето й сънароднички. Не, тя с цялата си личност се издигаше високо над сивата маса.

Бандитите сякаш бяха забравили Ласитър. Той вече не ги интересуваше. А и имаха достатъчно време да се разправят с него. Беше вързан и не можеше да им избяга.

— Защо се жертваш заради него? — попита смаяно Гордо. — И кой ти гарантира, че ще спазим обещанието си? Ние сме ренегати, жено. Свикнали сме да вземаме от живота каквото си поискаме. За мен и моите приятели понятието чест не съществува. Бързаме да живеем, защото сигурно няма да мине много време и дяволът ще отнесе душите ни.

Собствените му думи сякаш още повече го възбудиха. В тях звучеше горчивина и дива ярост. Това беше гневът на изхвърления от обществото човек, който може да разчита само на себе си.