Джек Слейд - Животът ти или блондинката, Ласитър

— Излез, Ласитър! — изкрещя той. — Излез или ще я застрелям! Нали я обичаш, Ласитър?

— Да — каза на себе си Ласитър. — Тя е най-добрата жена на света.

Тези думи не бяха предназначени за ушите на Мълиган.

— Какво става, Ласитър? — изкрещя отново той. — Предай се най-после, проклето копеле! Животът ти или животът на блондинката, Ласитър! Искам да те убия, защото с твоята поява тук започнаха нещастията ми. Давам ти десет секунди. Ако не излезеш, ще стрелям!

Ласитър тръгна към вратата. Вървеше като осъден на смърт. Думите на Мълиган кънтяха в главата му: „Животът ти или животът на блондинката!“

Оттук нататък връщане назад нямаше. Напред и само напред. Ласитър твърдо беше решил да се пожертвува за Хуанита. Двамата бяха прекарали толкова хубави часове заедно, но това време беше безвъзвратно отминало.

Той бавно излезе на терасата. Спря се в сянката на покрива, за да не го забележи Мълиган. В този миг чу зад себе си гласа на Рио:

— Точно на мушката ми е, амиго. Да му пусна ли един куршум в гърлото?

Ласитър леко поклати глава.

— Недей, Рио! Един-единствен изстрел, и всичко ще се обърка.

Ласитър не искаше кървава баня. Смъртта на невинни хора трябваше по възможност да бъде избягната. Затова високо извика към площада:

— Пусни жената, Мълиган! Тя няма нищо общо с мен. Впрочем истинският мъж никога не посяга на жена. Нима си забравил всяка почтеност?

Мълиган щеше да се пръсне от ярост. Никога нямаше да забрави публичното унижение, на което го подложи Ласитър.

— Излез на улицата, Ласитър! — изкрещя той. — Без оръжие! Хвърли колана с револверите на терасата или на улицата, но така, че да го видя.

— Ти се готвиш да ме застреляш веднага, така ли? — попита спокойно Ласитър. — Да не съм животно? Какво имаш предвид?

Ред Клайд Мълиган продължаваше да държи револвера си, опрян в главата на русата мексиканка.

— Ще я пусна, щом дойдеш, Ласитър. Ще броя до пет. Ако не излезеш на улицата без оръжие, край с твоята руса кукличка!

Какъв подлец беше този Мълиган. Ласитър все повече се убеждаваше, че този човек не говори празни приказки. Той не се спираше пред нищо. Заслепен от омраза, се беше озовал на ръба на пропастта. И за него нямаше връщане назад.

Мълиган беше започнал да брои с леденостуден глас. Беше стигнал до три и изкрещя като бесен:

— Четири!

Ласитър откачи колана с револверите и го хвърли на улицата. После бавно излезе на ярката слънчева светлина.

„Животът ти или животът на блондинката!“ Думите кънтяха в ушите му. Видя Хуанита в лапите на този безмилостен бандит и разбра, че не може да очаква пощада. Въпреки това щеше да извърви пътя си докрай.

Но Мълиган не можеше току-така да го застреля пред очите на целия град. Щеше да получи известна отсрочка. Но и на това не можеше напълно да се разчита. Този подлец беше толкова заслепен от жажда за отмъщение, че не виждаше нищо пред себе си.

Ласитър и друг път се беше сблъсквал с подобни хора. За тях нямаше нищо свято. Стреляха наляво и надясно, без много да му мислят. Презираха всички около себе си. И Мълиган беше такъв. В яда си не се спираше пред нищо.

— Пусни жената, Мълиган! Нали обеща! — Ласитър извика толкова високо, че площадът потрепера. После прибави думите, които Мълиган беше произнесъл преди малко: — Животът ти или животът на блондинката!

Хуанита се замята като луда в желязната хватка на похитителя си.

— Не! — изпищя тя. — Недей, Ласитър! Не се приближавай! Той ще те убие! А без теб и за мен няма живот…

Тя беше отчаяна. Страхуваше се единствено за него. Обичаше го толкова много! За собствения си живот дори и не мислеше…

Мълиган продължаваше да се хили злобно.

— Приближи се, Ласитър! — извика той. — Щом стигнеш на една крачка от нас, ще пусна жената.

Ласитър тръгна веднага. Спокойно и без да бърза. Не изпускаше от очи противника си. Хуанита изплака отчаяно.

— Той лъже! Всичко е лъжа! Защо излезе, Ласитър? Не биваше да се жертвуваш заради мен, гуеридо! С такава радост бих умряла за теб!

Ласитър остана напълно спокоен, въпреки че думите й дълбоко го развълнуваха.

— Никой не бива да умре, Хуанита — отговори нежно той. — А аз никога не бих изоставил жената, която обичам.

Тя се усмихна през сълзи. Тези думи я бяха направили истински щастлива.

— Гуеридо…

В този момент едно ласо се уви около раменете на Ласитър. Той беше чул съскащия звук, но знаеше, че няма смисъл да се отбранява. В случаи като този най-добре беше безропотно да се подчини на съдбата и да изчака удобния случай да се измъкне от примката. Само тогава щеше да има шанс. Не биваше да разпилява силите си в безсмислена съпротива.