Джек Слейд - Животът ти или блондинката, Ласитър

Подозрението на Джеси Шърман все повече се засилваше. Обзе го тревога. Досега беше вярвал, че шефът се забавлява в леглото с красивата Джудит. Но май не беше така. Дали пък Хуанита не казваше истината? Затова той любезно я покани:

— Моля, влезте, мадам! Смятам, че е по-добре да обсъдим нещата на спокойствие. Така скоро ще се разберем.

Сърцето на Хуанита лудо се блъскаше в гърдите й. Тя мислеше единствено за Ласитър, когото обичаше повече от всичко. Дано да го намери жив. Все повече се убеждаваше, че той лежи вързан някъде в тази голяма къща.

Джеси Шърман я отведе на горния етаж. Той знаеше, че Мълиган и Джудит бяха прекарали нощта в една от спалните, където Джудит бе живяла като пленница. Отвори вратата и стреснато отстъпи назад. На пода пред него лежеше шефът му, овързан с тънки кожени ремъци, с парцал от чаршаф в устата.

Триста дяволи! Какво ли означаваше това?

Джеси Шърман се втурна в стаята, светкавично измъкна ножа си и започна да прерязва безбройните ремъци, с които беше омотан Мълиган. В този миг Хуанита Перада разбра страшната си грешка. Тя се обърна и хукна като сърна. Надяваше се, че ще успее да се изплъзне от мъжете на двора и да се измъкне. Обаче Джеси Шърман отвори прозореца и изкрещя:

— Внимавайте! Бялото гълъбче иска да отлети! Не го оставяйте да ви избяга!

Хуанита Перада изскочи на двора. Пресрещнаха я десетки протегнати ръце. Тя се облегна на стената и очите й се напълниха със сълзи. В този миг нечия ръка я сграбчи за рамото и грубо я обърна.

Хуанита Перада се озова лице в лице с Ред Клайд Мълиган. Червенокосият мъж с прорязано от бръчки лице се усмихна. В първия миг той не й се стори толкова страшен, колкото беше очаквала. Но когато заговори, тя се сви уплашено.

— Толкова ли обичаш този Ласитър? — попита ехидно той и Хуанита цялата потрепера при звука на този неприятен глас. — Наистина ли го обичаш толкова, че си дошла да се жертвуваш заради него?

Тя кимна и въпреки волята й няколко сълзи се търкулнаха по зачервените й страни.

— Готова съм на всичко за него — прошепна тя. — Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Ами Ласитър? — попита той. — И той ли те обича, както ти него?

Тя отново кимна.

— Да, и той ме обича. Сигурна съм, че би влязъл и в ада заради мен!

Усмивката на Мълиган стана още по-широка. Изглеждаше доволен от думите й. Дори мъжете, които отдавна служеха при него, не можеха да разберат настроението му.

— Заповядай вътре, Хуанита — покани я меко той. — Ще си поговорим спокойно. Аз ти желая само доброто.

Тя покорно го последва. Влязоха в грамадната дневна, която се стори на Хуанита същински рай. Двамата бяха сами — русата мексиканка и едрият земевладелец.

Внезапно я обхвана страх. Тя се вгледа в очите му и прочете в тях неутолима жестокост. Той я сграбчи за раменете и я хвърли като парцал на килима. Лицето му се разкриви в похотлива гримаса.

— Курва! Проклета курва! — хриптеше той. — Сега ще видиш ти! И ти, и Ласитър жестоко ще си платите за всичко. Ще съжалявате, че сте си показали носа в Каза Гранде!

Хуанита Перада отчаяно се отбраняваше, но не можеше да се справи със силния мъж.

Той разкъса дрехите й и тя остана гола пред него. Хуанита изтощено затвори очи, готова за най-лошото. Трябваше да претърпи най-жестокото унижение в живота си.

За нейно най-голямо учудване не се случи онова, което очакваше с отвращение. Мълиган плъзна ръка по голото й тяло и се изправи.

— Не мога да се любя с курви — изръмжа той. — Хайде, обличай се! Отиваме в Каза Гранде.

Хвърли й една от онези подобни на чувал ленени ризи, които беше носила и Джудит. Изглежда му доставяше някакво перверзно удоволствие да облича пленниците си в тях.

— Ставай! — заповяда отново той. — След час потегляме. Кълна ти се, че Ласитър и останалите негодници ще ме молят на колене за пощада!

Сети се за унизителното поражение през последната нощ и отново го обзе бесен гняв. През нощта имаше достатъчно време да размисли и беше решил да излезе в открит бой. Ще заложи всичко на карта. Ще се бори докрай с всички средства, с които разполага.

Можеше да разчита на тридесетина въоръжени мъже. Хората му бяха първокласни стрелци. С тяхна помощ щеше окончателно да се разправи с този непокорен град, който се осмеляваше да се противи на волята му. Цяла Аризона щеше да трепери от страх!

„Тежко ти, Ласитър! — помисли мрачно той. — Ти ще бъдеш първият, когото ще хвана, когато градът падне в ръцете ми!“

Мислите му се носеха напред. Другото, което щеше да направи, беше да се погрижи за свикването на съда. Щеше да охранява съдебното заседание с въоръжените си мъже. Първо щеше да се изпълни вече обявената присъда на Арч Колеман. Тя беше съвсем законна. Палачът с удоволствие ще се заеме с обесването.