Джек Слейд - Животът ти или блондинката, Ласитър

Двама от тях бяха пронизани от бойни копия. Стрели стърчаха в гърдите на другите двама. Кен Милър също беше мъртъв.

Гордо, когото наричаха Ел Ренегадо, подкара коня си към Ласитър и Рио Сардоне. Воините му се наредиха в кръг на разстояние от тях.

На няколко крачки от двамата мъже Гордо спря коня си и вдигна ръка за поздрав.

— Радвам се, че успях да дойда в последния момент — проговори той. — Тия бандити щяха да ви изпозастрелят.

Ласитър смяташе, че биха се справили и без помощта на индианците, но предпочете да премълчи.

— Благодаря ти, Гордо — отговори просто той. — Случайно ли се появи тук с хората си?

Апачът тайнствено се усмихна.

— Избери си сам отговора, Ласитър. Хората ми и аз сме като пясъка, който вятърът носи през пустинята. Днес сме тук, утре — там. Никога няма да намерим спокойствие. Преди няколко дни бяхме в Мексико. Сега сме в Аризона. Може би самият Маниту ни е насочил насам, за да помогнем на теб и приятеля ти.

Около Гордо имаше ореол на тайнственост. Той сигурно би станал голям вожд, ако сънародниците му не бяха го прогонили. Сега вече връщане назад нямаше. Тези воини щяха да останат бездомни до края на дните си.

Ласитър замислено кимна. Вече беше сигурен, че Гордо не се е появил тук случайно.

Вождът протегна ръка на запад. Там беше ранчото на Ред Клайд Мълиган.

— Побързай, амиго Ласитър! — каза той. — На десет мили оттук има голямо ранчо. Там един човек има нужда от твоята помощ. Една бяла жена. Тя те чака, Ласитър!

— Да, знам — промърмори Ласитър. — Но защо ми го казваш?

— Искам да ти помогна — отговори апачът. — Защото сигурно и аз ще се нуждая някой ден от твоята помощ. Смятам, че ти си единственият, който може да стори нещо за мен и моите хора. Познаваш мнозина от големите вождове. Богати бели мъже са твои приятели. А ние много бихме искали да си намерим нова родина…

Той отново вдигна ръка и посочи на запад.

— Тръгвай, Ласитър. Не губи време. И помни, че аз и хората ми сме наблизо.

Ласитър беше преживял много неща, но никога досега не беше се изненадвал толкова.

Гордо щеше да му помага! Апачът, който едва не го беше убил преди няколко дни. Но той явно преследваше някаква своя цел. Помагаше на Ласитър, но мислеше и за себе си. Току-що ясно беше изказал надеждите си.

— Добре, Гордо, тръгвам — отговори спокойно той.

После се отправи към мястото, където беше оставил коня си. Спря го гласът на Рио.

— Ласитър, чакай!

Едрият американец спря и се обърна.

— Какво има, Рио?

— Да дойда ли с теб, амиго?

Ласитър усмихнато поклати глава.

— Сам ще се справя. Ти трябва да си починеш и да лекуваш раните си.

Рио сви рамене и се извърна настрани. Приличаше на индианец с дългата си черна коса.

С големи крачки Ласитър се запъти към коня си. Вече мислеше единствено за това, което му предстоеше.

Намерението му беше изключително рисковано. Всъщност какво го засягаше цялата тази история? Рискуваше собствения си живот, за да спаси някого, когото не познава. Разумът му отричаше този риск, но за него нямаше връщане. Никога досега не се беше отклонявал от начертания път. Затова беше твърдо решен да се бори докрай, дори с цената на живота си.

Когато се метна на седлото, пред очите му се появи ослепително красивата руса мексиканка. Хуанита Перада… Тази жена беше тъкмо за него. Смела, борческа натура, истинска лъвица. Дали все пак да не…

Но той отметна глава, сякаш за да отхвърли натрапчивата мисъл. Нямаше как — един ден пътищата им щяха да се разделят.

Но кога?…

Беше около един часът през нощта, когато Ласитър видя ранчото пред себе си в долината. То беше голямо, с великолепна къща и многобройни стопански постройки.

Ласитър слезе от коня си и го скри в сянката на няколко смокинови дървета. Оттук нататък щеше да върви пеш. Да влезе открито в двора на ранчото, означаваше безсмислено да изложи живота си на опасност.

Затова разхлаби седлото на черния жребец, измъкна юздата от зъбите му, уви поводите около стеблото на едно младо дръвче и приятелски го потупа по гърба за сбогом.

Конят го изпрати с кратко цвилене. Ласитър взе със себе си единствено 44-калибровия „Ремингтън“ и камата си. Уинчестъра остави в калъфа на седлото.

До ранчото оставаше не повече от половин миля. Ласитър преодоля това разстояние за десет минути. Разбира се, не тръгна направо, а описа дъга, за да влезе отзад. Освен това използваше всяка възможност, за да се прикрива. Нищо чудно някой да го изненада още по пътя. Вероятно Ред Клайд Мълиган беше разположил постове около цялото ранчо. Ласитър беше свикнал винаги да бъде максимално предпазлив.