Джек Слейд - Животът ти или блондинката, Ласитър

— Можеше да ни застреляш всички. Нямаме шанс срещу теб.

— Но каква полза имам аз, Милър? Защо да ви убивам? Нима мислиш, че съм убиец? Че стрелям по всеки, който се изпречи на пътя ми?

— Чуха се доста лоши неща за теб през последните години…

— И така да е. Надявам се, че успях да те убедя в противното.

— Да, Ласитър, успя. Впрочем аз на твое място бих постъпил другояче. Щях да оставя зад себе си истинска кланица.

— Такъв си ти — отговори гневно Ласитър. — Всичките сте такива. Мислите само как да убивате. Не знаете милост…

— В такова време живеем — подхвърли Милър. — Тук важат суровите закони на природата. Ще ядеш или ще бъдеш изяден!

— Има и друг начин — отговори Ласитър. — Нали сам видя! Какво ще правите сега, ти и хората ти?

— Нали сме ваши пленници? Или смятате да ни пуснете?

— Това зависи изцяло от вас.

— Какво искаш от нас, Ласитър? Имам чувството, че пак замисляш някоя дяволия…

Милър явно беше преодолял болките си. Той отново заприлича на лисица, която дебне как да се измъкне.

— Жива ли е жената? — попита студено Ласитър.

Това беше изстрел в празно пространство, но Ласитър внимателно наблюдаваше въздействието му. Затова не му убягна, че Милър трепна от изненада. По брадатото му лице се изписа смущение и той се покашля, за да го прикрие.

— Каква жена? Нищо не разбирам.

Ласитър пристъпи към него с уинчестъра в лявата си ръка. Той сграбчи мъжа с десницата си и го вдигна във въздуха. Лицата им почти се докосваха.

— Я не се преструвай, Милър! — изсъска Ласитър. — Тръгнал съм на път с определена задача. Нямам никакво време. Казвай, къде е Джудит Бергман!

В очите на Милър се появи страх.

— Не бива да издавам — изпъшка той. — Моля те, не ме замесвай!

— Не можеш току-така да скочиш от влака — отговори ядно Ласитър. — Лесно ще си счупиш врата. Затова ти давам шанс да дръпнеш спирачката. Е, Милър? Ще се възползваш ли от този шанс?

Съпротивата на Милър се стопи. Това ясно пролича по лицето му.

— Да, тя е в ранчото — прошепна дрезгаво той. — Тя е пленница на Ред Клайд Мълиган.

Ласитър го пусна на земята и се обърна към ловеца на мустанги.

— Аз ще побързам, Рио. Ако изчезна безследно, ще знаете къде да ме търсите.

Рио посочи бандитите.

— А какво ще правим с тия тук?

— Пусни ни! — обади се Милър. — Обещавам ти, че ще се махнем завинаги от тези места. Само ни дайте шанс. Това е добро предложение, нали?

Ласитър размени кратък поглед с Рио.

— Как мислиш, амиго, можем ли да им имаме доверие?

Рио прокара ръка по пресните рани на гърдите си. Разбира се, той мислеше за униженията, на които го бяха подложили тези хора. Лицето му се сгърчи. Ласитър много добре го разбираше. Мислите му не бяха много приятни.

Най-после Рио каза:

— Изчезвайте! И не се мяркайте повече пред очите ми! Защото втора прошка няма да има. Вземайте крантите си и се махайте от тези земи!

Петимата се обърнаха и се запътиха към конете си, без да се докоснат до оръжията си. Може би наистина бяха капитулирали?

Конете им стояха оседлани в обора, фактът, че дори не бяха разседлавали конете си часове наред, ясно говореше за характера на тия типове.

За съжаление скоро последва ново доказателство за тяхната непоправимост. Ласитър и Рио Сардоне не успяха да реагират, когато, едва стигнали конете си, бандитите измъкнаха пушките си от седлата и откриха безредна стрелба. Дори Кен Милър сграби уинчестъра със здравата си лява ръка и откри огън, въпреки че явно не се чувствуваше добре.

Петимата мъже направиха фатална грешка. Може би щяха да се справят с Ласитър и Рио Сардоне, но едва успяха да дадат по един изстрел, когато най-неочаквано бяха нападнати в гръб.

Войнствени викове пронизаха нощта. Полуголи, изрисувани в ярки цветове човешки фигури, яхнали мършави мустанги, обкръжиха малкото ранчо. Във въздуха свистяха стрели, мятаха се бойни копия.

Апачите нападаха.

Ласитър веднага разбра кои са неочакваните му помощници. Позна и вожда им.

Ел Ренегадо яздеше начело на воините си. Значи те бяха последвали Ласитър и спътницата му. Но Ласитър не беше сигурен в причината. Може би внезапното им появяване беше случайно, защото прогонените от племето си апачи се скитаха безцелно из тези пустинни места. Винаги се явяваха там, където най-малко ги очакваха.

Ласитър видя как бандитите се строполиха на земята. Нападението на апачите беше дошло като гръм от ясно небе и никой не можа да се спаси. Кен Милър и четиримата му другари бяха нарушили думата си и бяха намерили заслужена смърт.