Джек Слейд - Спирка „Последна надежда“

Джон де Салдо изкриви лице в гримаса.

— Първо да убием мечката, после да делим кожата й.

— Все пак държах да те уведомя за претенциите си. И без това аз поемам водачеството. Както виждам, ти не си годен за нищо…

Джон де Салдо се приведе напред, подпря се с две ръце на седлото и с мъка слезе от коня. Движенията му бяха бавни и тромави. Само Алис се притече да му помогне. Ранчерото и каубоите му не се помръднаха от местата си и се загледаха настрани.

Но вместо да отиде на сянка, той измъкна уинчестъра от калъфа и откачи палтото си от седлото. Всички се потяха в адската горещина, но Джон трепереше от студ. Алис наметна палтото на раменете му.

— Ед, скрий конете! — заповяда той.

— Ти не бива да стоиш тук — повтори загрижено Алис, докато Ед отвеждаше конете зад водната кула. — Трябва да си легнеш, Джон! Ще ида да повикам лекар.

— По-тихо! Сега имаме друга работа — отговори раздразнено той и тръгна напред. Всички очакваха да се строполи на земята, но нищо подобно не се случи. С широки крачки той достигна водната кула и седна върху една греда от дървената конструкция. Алис зае място до него. От другата страна се приближи Ед, който беше вързал конете и сега прекрачи през гредите.

— Не е справедливо Бекман да вземе половината злато — прошепна той на ухото на Джон де Салдо. Дори Алис не чу думите му.

— Ние ще напуснем бойното поле последни, Ед — натърти Джон де Салдо.

Ед се усмихна доволно, отстъпи крачка назад и зае позиция за стрелба.

Гай и Бъстър минаха през линията и се скриха от другата страна под навеса за локомотиви. Ранчерото закрачи към водната кула и спря пред гредата.

— Ласитър каза ли поне колко злато носи?

Джон де Салдо поклати глава.

— Какво ще му кажем, когато попита за индианката?

Джон де Салдо посочи навеса.

— Ще кажем, че е затворена там. Преди да я пуснем, да ни даде златото. Иначе е свършено с нея!

— Съгласен съм с теб. Но индианката я няма!

Джон де Салдо дрезгаво се изсмя.

— Няма да го узнае, защото ще му забия един куршум в главата!

— Не бива обаче да вдигаме голяма тупурдия — предупреди ранчерото. — Шерифът на града е много строг.

— Няма нужда да трепериш толкова — каза пренебрежително Джон де Салдо. — Ще има само един-единствен изстрел — и той потупа уинчестъра си. — От моята пушка!

— Я виж Бъстър! — прошепна възбудено Ед. — Какво му става?

Всички се загледаха към навеса. Бъстър се беше изправил в цял ръст отпред и сочеше на запад. Когато мъжете се взряха в указаната от него посока, видяха самотен ездач. Той галопираше към гарата по продължение на железопътната линия.

— Дали е Ласитър? — попита прегракнало Бекман.

— Но как така без златото? — слиса се Джон де Салдо. — Какво си въобразява този кучи син?

— Защо веднага не му теглим куршума? — обади се Ед.

Джон де Салдо и ранчерото като по команда се обърнаха и погледнаха разгневено тексасеца.

— А кой, по дяволите, ще ни покаже къде е скрито златото? — изсъска ядно Джон де Салдо.

Ед стреснато местеше поглед от единия към другия.

Локомотивна свирка проряза тишината над града. Далечно трополене показа, че в града влиза влакът, който скоро щеше да потегли на запад.

Ласитър бързо напредваше към гарата. Беше я наблюдавал дълго от отсрещната страна и видя пристигането на Джон де Салдо. Беше наясно къде отива и какво го очаква.

Беше скрил Синтия в един гъст храсталак.

Ласитър яздеше в края на улицата, използувайки всяко дърво за прикритие. Право пред себе си виждаше водната кула. На няколко метра зад нея беше спрял влакът. От големия комин на локомотива се издигаха гъсти кълба дим.

Ласитър знаеше къде се крият мъжете и не очакваше да срещне никого преди гарата. Затова се изненада много, когато срещу него внезапно се изправиха две фигури, едната от които гола до кръста, с лента патрони на гърдите.

Ласитър спокойно продължи пътя си, като се оглеждаше на всички страни. Но с изключение на двамата идващи срещу него, всичко наоколо изглеждаше безлюдно. На коловоза зад водната кула цареше оживление. Локомотивът пухтеше като нетърпелив кон, който иска най-после да продължи пътя си.

Изведнъж Ласитър се стресна и внимателно се взря пред себе си.

Насреща му стоеше Джилдън Бекман, зетят на де Салдо! Момичето до него, въоръжено с „Уинчестър“, беше дъщеря му.

Когато Ласитър спря коня пред бащата и дъщерята, влакът тъкмо потегляше. В този миг от сянката на водната кула излезе мъж на кон. Въпреки горещината на раменете му беше метнато дебело палто от овча вълна. Мъжът беше Джон де Салдо. Но Ласитър разбра това едва по-късно.