Джек Слейд - Спирка „Последна надежда“

Ласитър побягна нататък. Ако това беше Джон де Салдо, играта беше загубена. Единственият му шанс беше да го изпревари. Той правеше огромни скокове с високите си ботуши. Ушите му бучаха от напрежение. С последни усилия достигна падината, в която бяха скрити конете и Синтия. Тя беше седнала на един камък пред конете и щом чу тежките му стъпки, вдигна очи и влюбено се усмихна.

Ласитър падна на колене и се претърколи през ръба на падината надолу, докато се стовари право върху нея и я притисна под себе си върху пясъка. Дълго време се чуваше само тежкото му дишане.

— Ще ме задушиш! — прошепна след малко негърката и нежно го побутна.

Ласитър се отдръпна и се отпусна по гръб. После протегна крака, все още стискайки уинчестъра в лявата си ръка. Нямаше сили да се помръдне. Само изхриптя:

— Аз… Мислех си, че той… е вече тук.

После вдигна очи към небето и се отмести настрани, за да бъде на сянка. В този миг видя на метри от себе си Джон де Салдо! Широко разкрачен, негодникът беше застанал на ръба на падината с опряна на рамо пушка.

— Първо ще убия нея, Ласитър! Погледни я за последен път — проговори студено той.

Синтия не смееше да помръдне. Очите й бяха втренчени в Джон де Салдо.

Без да се колебае нито миг, Ласитър се претърколи встрани и стреля. Джон де Салдо също натисна спусъка. Двата изстрела изгърмяха почти в един и същи миг. Улучи само Джон де Салдо. Конят зад Синтия изцвили от болка и се строполи на земята. Беше ранен смъртоносно. Падащото тяло удари Синтия и тя полетя към Ласитър, който в същия миг даде втори изстрел.

Джон де Салдо изчезна.

Ласитър се беше прицелил много точно. Беше сигурен, че този път най-после е улучил негодника. Вярваше, че ще го намери мъртъв в пясъка. Затова се изправи и се затича към ръба на падината. Синтия го последва.

Когато обаче стигнаха горе, Ласитър веднага се обърна назад и с все сила блъсна Синтия обратно в падината. Тя изпищя от уплаха, превъртя се три пъти и падна върху трупа на коня.

Ласитър остана върху ръба на падината с готова за стрелба пушка и напрегнато се огледа. Джон де Салдо не се виждаше никъде. А той си мислеше, че го е улучил смъртоносно! Как ли беше успял толкова бързо да се скрие?

Може би беше като онези страшни вълци, които успяват да задържат кръвта си да не изтича, за да не ги открият ловците и кучетата, когато ги преследват, и тичат така, докато се строполят мъртви на земята…

Ласитър направи няколко крачки, продължавайки да търси врага си. Не се виждаха дори следите от стъпките му.

— Но къде е той? — извика зад него Синтия. Той рязко се обърна и видя къдравата й глава да наднича над ръба на падината.

— Скрий се веднага! — изкрещя Ласитър. Синтия го послуша, без да се противи.

Той обиколи цялата падина, огледа всеки камък и храст, но не откри нищо. Затова се върна при момичето си.

— Страх ме е, мили! — посрещна го красивата негърка.

Ласитър трепереше от изтощение. Ризата му беше мокра от пот. Затова само леко я привлече към себе си и я целуна по челото.

— Де Салдо вече не е опасен — произнесе дрезгаво той. — Сигурен съм, че го раних тежко.

— Къде отиваме сега? — попита неуверено тя.

— В Сидни! Побързай, Синтия! — прошепна Ласитър и я поведе към кафявия жребец. — Мира О е в смъртна опасност. Ако закъснеем, всичко ще бъде напразно.

Той се метна на седлото, подаде ръка на Синтия, качи я на коня и я настани зад себе си върху чувала с провизии. Тя седна по мъжки, пъхна ръце под мишниците му и се притисна към него.

— Този негодник сигурно е забелязал, че конете не носят никакво злато — промърмори Ласитър.

Остави трупа на убитото животно, изведе другите два коня от падината, махна юздите от муцуните им и ги пусна на свобода. Седлата и импровизираните чували беше захвърлил още сутринта.

— Не се оставяйте да ви изядат вълците — каза тихо той и ги потупа приятелски за сбогом.

После пришпори кафявия си жребец и потегли напред. Намери стария Хай на мястото, където го беше прострелял. Конете обаче ги нямаше. Изчезнал беше и Ед, макар че беше ранен.

Нямаше смисъл да търси следата на Джон де Салдо. Той със сигурност беше препуснал към Сидни. Щеше да бъде трудно, почти невъзможно, да измъкне Мира О от лапите на тази банда чакали.

Не му се искаше да влезе в града посред бял ден. Когато чу наблизо пронизителната свирка на локомотива и забеляза белите кълба пушек да се носят над короните на дърветата, той се огледа да намери подходящо място за почивка. На петстотин ярда вдясно от него, обкръжено от гъсти бодливи храсталаци, се издигаше старо смокиново дърво. Той се насочи право към него и слезе от жребеца. Синтия приготви постеля от одеялата и спалните чували.