Джек Слейд - Спирка „Последна надежда“

— Не! — поклати глава Бекман. — Когато го срещнахме, беше сам. Но твърдеше, че има мулета.

— Няма значение! Показали сте се като глупаци, и ти, и брат ти! — изръмжа злобно Джон де Салдо.

Джилдън Бекман дори не вдигна очи.

— Вече не ми трябва злато, Джон. Тръгнах към Сидни, защото искам да си отмъстя. Ласитър коварно уби брат ми. Как ще се оправям в ранчото без него?

— Изглеждаш много зле — промълви Джон де Салдо. Не му се вярваше, че Бекман току-така ще се откаже от дълго чаканото богатство. Говореше така, защото беше извън играта. Навярно смяташе, че като убие Ласитър, ще може да предяви искания за участие в делбата.

Джон де Салдо си въобразяваше, че е съвсем близо да целта. Вече не му трябваха нови хора. Искаше окончателно да отстрани зет си, този проклет самохвалко и всезнайко. Сидни не беше далеч, а дотук той беше стигнал съвсем сам. Оттук нататък не искаше никой да му се меси.

— Загубих много кръв — каза тихо зет му. Алис нежно го притисна до себе си.

Джон де Салдо я изгледа и в ума му за кой ли път изникна представата за негърката, любовницата на Ласитър. Е, да, беше черна като катран, но беше също така расова кобила с изключителни умения в любовта. Трябваше непременно да я опита! Като й се насити, ще й даде малко пари и ще я пусне да си върви. Тя ще бъде доволна, а той — още повече…

— Ласитър е някъде наблизо — обясни студено де Салдо. — Снощи видяхме твоя огън и сметнахме, че е неговият. Затова сега трябва да побързаме, иначе ще вземе голяма преднина.

— Добре, и аз ще дойда — отговори решително Джилдън Бекман, бутна Алис настрани и поиска да се изправи.

— Не бързай толкова — подхвърли Джон де Салдо.

Ранчерото учудено вдигна очи.

— Тъкмо си мислех, че ще е най-добре да хванем Ласитър в клещи — продължи Джон де Салдо. — Ти ще отидеш с Бъстър и Гай в Сидни и ще заемете позиция някъде около гарата. Аз тръгвам по следите с Рик и Ед и ще докараме кучия син право пред дулата на пушките ви.

Джилдън Бекман поклати замислено глава.

— Добра идея! — каза най-после той и широко се ухили.

— Аз с кого ще отида? — намеси се Алис.

Джон де Салдо потърка брадата си.

— Като гледам баща ти, ми се струва, че той има нужда от повече грижи и внимание…

— Точно така! Нека Алис ме придружи — каза ранчерото и сложи ръка на рамото на дъщеря си. — Аз съм още доста слаб.

— Пък и ние по-спокойно ще се заемем с Ласитър — каза Джон де Салдо.

Междувременно беше станало съвсем светло. Бекман изненадано се взря в младия каубой.

— Какво е станало с Бъстър? Пак ли Ласитър?

— Не, този път не е той — отговори Ед. — Един проклет побойник му извади окото.

— Какво? — извика ужасен ранчерото.

— Хайде, Ед! — намеси се повелително Джон де Салдо. — Рик, тръгваме! Трябва да побързаме, Джилдън. Вие тръгнете към пощенския път и после право в Сидни. Не се спирайте никъде. Трябва да стигнете първи.

— Пощенският път е най-безопасен — каза Рик.

Джон де Салдо вдигна ръка за сбогом.

— Ще се видим в Сидни, Алис! Чакайте ни на гарата! — той потупа Ед по гърба и хвана Рик за ръката. Тримата веднага се отправиха към конете.

Бъстър и Гай сърдито се загледаха след тях. Много им се искаше да тръгнат след Ласитър, вместо да придружават отслабналия от раната си господар.

Джон де Салдо и двамата каубои отидоха до конете, отвързаха ги, метнаха се на седлата и препуснаха в галоп на изток. На билото се обърнаха назад и забелязаха, че останалите също са тръгнали. Бъстър водеше коня на ранчерото за юздата. Превръзката му се белееше под лъчите на изгряващото слънце и се виждаше отдалеч.

След две мили тримата пуснаха конете си ходом, за да не ги преуморяват. Рик без усилия откри следите на Ласитър и слезе от коня, за да ги разгледа по-подробно. Джон де Салдо се приведе напред и с нетърпение се загледа в стария ловец.

— Ако не бяхме тръгнали към огъня, щяхме да го хванем — каза най-после Рик Хай и се изправи. — Но как, по дяволите, можехме да разберем, че това е Бекман, а не онзи дявол?

— Каква е преднината му? Само това е важно сега! — прекъсна го Джон де Салдо.

— Шест часа!

— Казваш го с такъв тон, сякаш има нещо много приятно, по дяволите! — изръмжа Джон де Салдо.

— Един от конете има камъче в задната подкова — отговори ухилено старият ловец на пуми. — Ласитър още не го е забелязал.

Джон де Салдо се изправи на стремената и се загледа на юг. Но колкото и да се напрягаше, не можа да види нищо.

— Само спокойно! — проговори Рик и се метна на коня си. — До Сидни три пъти ще го настигнем.