Джек Слейд - Спирка „Последна надежда“

— Има доста начини да заблудиш преследвачите си, за да не те нападнат през нощта — обясни Рик. — И той е използвал един от тях. Разположил е лагера си далеч от всякакъв път. Разстоянието е две до три мили.

— Май все пак са огладнели — изсмя се сурово Рик Хай. — Как се лъже човек! Любовта не ги е наситила достатъчно…

— Искам на зазоряване да сме там — обяви дрезгаво Джон де Салдо. — Кога трябва да тръгнем?

— След четири часа, сър — отговори старият ловец.

— Ед, разпредели хората да стоят на пост, за да не се успим — нареди де Салдо и се изтегна на земята. Алис се сгуши до него и веднага заспа.

Мъжете дълго не можаха да заспят. Седяха и гледаха огъня, който блещукаше в далечината. След около час обаче червената точка изчезна.

— Край! Загасиха огъня! — извика Ед и скочи на крака.

— Никой разумен човек няма да остави огъня да гори цяла нощ — отговори спокойно Рик. — Особено пък, ако го преследват. По тези места човек трябва да бъде предпазлив и постоянно да е нащрек, дори и ако не носи със себе си толкова злато като Ласитър…

— Ще чакаме ли още? — попита Джон де Салдо.

— Да! — прозвуча в тъмнината гласът на стария ловец.

Лека-полека всички задрямаха. Само Джон де Салдо не заспа. Златната треска го беше завладяла напълно. Когато настъпи определеното време, той събуди Алис и мъжете. Всички бързо оседлаха конете, метнаха се на седлата, стиснаха пушките в ръце и потеглиха.

Алис яздеше кафявия жребец, когото досега Гай беше водил със себе си. Тя също беше въоръжена с уинчестър, тъй като умееше да си служи с него не по-зле от всички останали.

С настървението на вълк, уловил следата, старият ловец ги поведе към мястото, където бяха забелязали огъня.

Внезапно той дръпна юздите, мъжете също спряха конете си. Слязоха, вързаха ги за едно дърво и продължиха пеша с пушки в ръце и погледи, втренчени в тъмнината.

Между дърветата и храстите се стелеха кълба дим. Когато Рик спря и направи предупредителен жест с ръка, в отиващия си мрак постепенно проличаха очертанията на околните скали. На едно самотно дърво беше вързан жребец. Джон де Салдо се запъти нататък и скоро откри изгасналото огнище и мъжа, който спеше до него. Той разочаровано отпусна пушката. Това не беше Ласитър. Нямаше я негърката, нямаше ги конете със златото… Някой скитник беше спрял да лагерува край скалите и беше запалил огън, за да си свари супа за вечеря.

Джон де Салдо ядно изруга. Мъжете вече бяха обкръжили лагера. Рик се появи иззад коня на скитника. Джон де Салдо сърдито му махна с ръка, но старецът не се обърна. Мъжът край огъня се стресна и скочи на крака.

— Татко! — изпищя внезапно Алис, втурна се към него, спъна се и буквално влетя в разтворените му обятия.

— Татко, татенце! — плачеше тя.

Всички бързо разбраха заблудата си. Мъжът край огъня беше Джилдън Бекман, собственикът на ранчото, господарят на каубоите, зетят на Джон де Салдо.

Джон де Салдо метна пушката на рамото си и бавно закрачи към него.

— Хелоу, Джон! — поздрави го Бекман, който все още притискаше дъщеря си в прегръдката си.

— Къде са Пол и Хърд?

— Загинаха!

Алис изпищя от уплаха.

— Ласитър ли ги уби? — продължи да разпитва Джон де Салдо.

— Бяхме го хванали — започна да разказва с пресекващ глас Джилдън Бекман. — Обеща да ни покаже натоварените със злато мулета и ни отведе край Хат Крийк.

Лицето му болезнено се сви при мисълта за по-младия си брат, когото беше оставил на това място.

— Оставих Хърд да пази оня мръсник… Но той го нападна изотзад и ние двамата не можахме да му помогнем — Бекман отчаяно разтърси глава.

— Но как Хърд се е оставил да го измамят така? Трябваше да обезоръжите това куче и да го вържете!

Джилдън Бекман засрамено наведе очи.

— Сега златото щеше да бъде наше! — изкрещя Джон де Салдо. Приятно му беше да види в подобно положение зет си, който години наред го беше унижавал в очите на собствената му сестра.

— Разоръжихме го, но не го вързахме — проговори тихо Джилдън Бекман. Алис нежно милваше отслабналото му лице. — Аз бях тежко ранен. Няколко дни лежах при доктора в Ардмър. Когато се разплатих с него, парите едва ми стигнаха да си купя кон и пушка.

— Ласитър ви взе конете, така ли?

— Той погреба Пол и Хърд, превърза ме и ме отведе при лекаря в Ардмър. Оттогава не съм видял нито него, нито конете.

Джон де Салдо сбърчи чело.

— Той е тръгнал на път с три коня, натоварени със злато. Ние го следваме по петите. Това сигурно са вашите коне. Преди това с кола ли беше?