Джек Слейд - Спирка „Последна надежда“

Ласитър измъкна двуцевката от калъфа на седлото и я мушна под одеялото. После се отпусна изтощено на приготвената постеля. Не се знаеше каква опасност дебне наоколо…

— Водиш много опасен живот — прошепна Синтия, намести се отгоре му, целуна го и свали шапката му. После зарови дългите си пръсти в косата му и го погледна в очите. — Обичам те, Ласитър! — целувките й ставаха все по-страстни. — Обичам те! — повтаряше тя след всяка целувка.

После разкопча панталона му, а той повдигна памучната й рокля и оголи заобления й задник. Тя разтвори бедра, седна върху него и започна трескаво да движи тялото си напред-назад. Той впи устни в нейните и я обгърна плътно с двете си ръце. После двамата се претърколиха настрани, той разкопча блузката й и захапа красивите малки гърди. Синтия простена от удоволствие и затвори очи. Устните й мълвяха неразбираеми слова. Лицето й се изпъна от напрежение, докато задникът й непрестанно се движеше напред-назад.

Оргазмът им настъпи едновременно и донесе успокоение и облекчение и на двамата.

Джон де Салдо беше тежко ранен. Двата куршума на Ласитър го бяха улучили и едва се държеше на седлото. Ед, който беше прострелян в краката, беше загубил малко кръв и почти не усещаше болка. Той яздеше плътно до Джон де Салдо и го подкрепяше отвреме-навреме, за да не падне от коня си.

— Още малко, сър! Къщите вече се виждат — повтаряше непрекъснато той, за да му вдъхне смелост.

— Това проклето копеле! — изръмжа Джон де Салдо, когато най-после наближиха Сидни. Железопътната линия минаваше покрай пътя и водеше навътре в града. Ярката слънчева светлина се отразяваше в релсите и го заслепяваше.

Един влак ги задмина. Малко преди да влязат в града, друг се зададе насреща им. Отначало видяха само локомотива, после край тях се изнизаха и останалите вагони. Влакът беше много дълъг. Пъхтенето на локомотива и тракането на многобройните колела на релсите направо ги оглуши. Конете се подплашиха и ездачите едва ги удържаха. Прозорците на купетата с голяма скорост се изнизваха пред очите им. Зад стъклата се виждаха седящите вътре пътници.

Това трая само няколко секунди. Шумът бързо заглъхна в далечината. На миля по-нататък локомотивът пронизително изсвири. В тази безбрежна и безлюдна равнина свирката прозвуча като вой на гладен койот.

Гарата беше чак на другия край на града.

— Най-добре е да отидем при доктора, сър! — настоя Ед. — И аз имам нужда от помощ…

— Аз няма скоро да хвърля топа — процеди през зъби Джон де Салдо. — Първо ще пратя по дяволите онова копеле!

Ласитър не му излизаше от ума.

Когато наближиха гарата, изпод сянката на водната кула се появиха човешки фигури. Бащата и дъщерята Бекман с Бъстър и Тай! Превръзката на главата на Бъстър още се белееше, макар че вече беше порядъчно замърсена. Тай и ранчерото бяха съблекли ризите си. Денят беше непоносимо горещ. Алис носеше памучна блузка с тънки презрамки. Тя първа позна ездачите и замаха с пушката. После понечи да се спусне насреща им, но баща й я спря.

— Джон! — изпищя уплашено момичето, като забеляза побледнялото лице и кървавите петна по ризата на любимия си.

Джон де Салдо вдигна ръка за поздрав и измъчено се усмихна. После се загледа в зетя си и в очите му проблясна омраза.

— Значи тук сте заели позиция — каза той.

— Къде остана Рик? — попита сърдито ранчерото.

— Ласитър! — отговори кратко Ед.

— Не е трудно да се разбере. Друго?

— Той идва след нас — отговори де Салдо. — Иска индианката. Казах му, че е при теб.

— А златото? У него ли е златото? — извика прегракнало Бекман.

— Ти видя ли го преди?

— Дори и мулетата не забелязах…

— Аз също не видях нищо! — Бекман сведе очи.

— Беше ли близо до него?

— Видях негърката и конете в една падина. Конете бяха без седла. Имаше само едно седло — неговото!

— Нищо друго? Поне един чувал?

Джон де Салдо поклати глава.

— Но това не доказва нищо!

— Тази надежда ме крепеше досега — отговори мрачно де Салдо.

— От вашата посока ли ще дойде той?

— Така смятам!

Бекман потърка челото си и се огледа.

— Как да се организираме? — попита Джон де Салдо.

— Слез най-после от коня и се скрий на сянка! — намеси се загрижено Алис.

Джон де Салдо не й обърна внимание.

— Ще се скрием — отговори Джилдън Бекман и посочи водната кула, купчината дърва за горене и малкия навес за локомотиви от другата страна на релсите. — Като дойде, ще го обкръжим от всички страни и направо ще стреляме! Бам-бам и готово! Без дълга престрелка! И още нещо, Джон: искам половината от златото! Дължа го на мъртвия си брат.