Джек Слейд - Княгинята на племето Арикара

Страхът провокира омраза и готовност за самозащита. Никой не се замисляше защо точно мирното племе арикара е тръгнало да граби и убива. Преди две нощи имаше нови нападения. Малки групи индианци кръстосваха обработените поля, палеха стопански сгради и гонеха добитъка.

Най-лошо беше засегната фермата на Дръри. Убити бяха фермерът Едуард и четиринадесетгодишният му син.

Фермерите организираха отряд за самоотбрана. Към него се присъединиха няколко чужденци, които бяха тръгнали към златните съкровища в Монтана.

Лесно откриха следите на откраднатите коне и говеда. Част от животните бяха намерени в земите на арикара, близо до селото на вожда Олд Биър Мен.

Разказваха, че фермерите поискали от индианците да обяснят поведението си. Но проклетите червенокожи веднага стреляли. Разбира се, истината не беше такава. Първите изстрели бяха дошли от съвсем друга посока. Стреляха двамата скаути чейени, които през цялото време се криеха зад гърба на другарите си и се стараеха да останат незабелязани. Те душеха като кучета из цялата околност и снабдяваха шефа си с всевъзможна информация. Разгневените фермери не забелязаха умело скроената измама.

Новините се разпространяваха мълниеносно. Шерифът Ърл Бенън беше свикал доброволци да защитават града. Към тях се бяха присъединили и няколко чужденци.

Бъркотията беше толкова голяма, че никой не забелязваше многото чужди хора, които се мотаеха по улиците на градчето. Наскоро в Монтана бяха открити златни залежи. Както обикновено, хиляди златотърсачи се устремиха към новите находища. Шерифът Бенън напразно се опитваше да въдвори ред.

— Аз сам ще отида да поговоря с вождовете на арикара — говореше той. — Трябва да разбера какво се крие зад тази мръсна история. Няма смисъл да се паникьосвате и да крещите като луди, хора! Запазете спокойствие, иначе може да стане и по-лошо…

— Нали няма да отидеш съвсем сам при тези диваци, шерифе? — извика някой от множеството, което в този ранен час се беше събрало пред офиса. — Това си е чисто самоубийство! Неминуемо ще ти видят сметката…

Шерифът презрително изгледа говорещия.

— Това си е моя грижа, Бъргър — отговори той. — Сигурен съм, че арикара ще проявят уважение към значката, която нося на гърдите си.

Избухна подигравателен смях.

— Май скоро ще си търсим нов шериф — обади се отново Фил Бъргър. — Но щом не ме слушаш, Бенън…

Фил Бъргър беше известен като скандалджия и подстрекател. Никой в града не го обичаше. Днес обаче всички му ръкопляскаха.

Албърт Ласко си проби път през множеството и се качи на терасата пред офиса на шерифа. Оттам площадът се виждаше като на длан. Той вдигна ръце и ги размаха. Беше изключително едър мъж — висок два метра и тежък повече от 150 килограма. Негова беше единствената банка в околността. Освен това беше и кмет на Кросби.

Множеството веднага се укроти. Него винаги го слушаха. Целият град го уважаваше не само заради огромния му ръст или заради почетната служба, която заемаше, а защото повечето хора в града бяха финансово зависими от него и не смееха да протестират.

— Шерифът е прав, хора! — извика той. Гласът му беше силен и убедителен. — Мистър Бъргър, моля ви, мислете какво говорите! Непременно ще се убедите в думите на шерифа Бенън. Нали не сте глупак, Бъргър…

Мъжът целият почервеня.

— Не исках нашият шериф да се излага на опасност, кмете — промърмори смутено той.

— Разбирам тревогата ви — произнесе бащински кметът. — Това ви прави чест, мистър Бъргър. Но въпреки всичко шерифът е прав. Всички ние трябва много добре да премислим действията си в този труден период. Нека не се оставяме да ни водят първичните чувства на гняв и жажда за отмъщение. Това само ще влоши положението ни. Аз, от своя страна, смятам, че предложението на шерифа е разумно. Нека мистър Бенън се срещне с вождовете на арикара.

— Убедихте ме, сър! — извика Фил Бъргър. — Аз много-много не се замислям, когато говоря.

От всички страни се чуха одобрителни викове.

Албърт Ласко махна с ръка и тълпата веднага се укроти. После се обърна към шерифа:

— Кога тръгвате, мистър Бенън?

— Веднага след закуска.

— Значи към единадесет и половина — установи Албърт Ласко и хвърли поглед на златния си джобен часовник. После протегна ръка на шерифа и окуражително стисна десницата му. — Желая ви всичко най-добро, шерифе! Ние всички се радваме, че имаме такъв човек като вас.

Той махна с ръка и множеството послушно заръкопляска. Всички знаеха, че не е добре да противостоят на волята на всесилния банкер. И без това скоро щяха да имат нужда от парите му…