Джек Слейд - Княгинята на племето Арикара

Лицето на Мотола се помрачи.

— Откъде знаеш всичко това? Не вярвам Пънч да ти го е разказал пред всички на улицата.

— Той дойде при мен още преди час. Подучих го какво да прави пред гражданите.

— А как е било в действителност?

— Ласитър съвсем сам е убил Никълс и двамата братя. Пекъс успял да го хване, но в последната минута всичко се обърнало. Пънч твърди, че въобще не проумява как е станало. Той и хората му нищо не могли да направят. Били твърде далеч.

— Защо скаутите чейени не са ни съобщили нищо за тоя тип? Сигурно е нов в тази област.

— След няколко часа ще знаем повече, Вито. Ела да излезем. Нека хората да те видят. Смятам, че това ще е от полза и за двама ни. Ще идем в ресторанта да се запознаеш с шерифа. Той е решил да се срещне с вождовете на арикара.

Вито Мотола тихо подсвирна.

— Това е чудесна възможност да настроим населението още повече срещу индианците. Как смяташ?

— И аз си мислех нещо подобно. Но първо исках да се посъветвам с теб.

— Знаеш мнението ми, Алберто. Това е прекрасна възможност. Обичат ли шерифа в града?

— Даже много…

— Тогава всичко е наред. — Вито злобно се ухили. — Аз ще си прибера жената, а ти най-после ще получиш земите на арикара.

Двамата въодушевено се потупаха по раменете.

Вито Мотола пристигна в Кросби преди ден и половина. Когато разбра, че старият му приятел Албърт Ласко е станал голям човек по тези места, той реши лично да посети земите на Дакота. Това съвпадение на благоприятни обстоятелства не биваше да се изпуска. Ето че първата цел беше постигната: населението гореше от гняв срещу индианците. Ако към това тяхно настроение се прибави и смъртта на шерифа, тя можеше да стане искрата, която ще подпали натрупания барут на омразата.

— Дано ония червени кучета се отбраняват както трябва — рече загрижено Вито. — Иначе ударът ще попадне в празно пространство.

— Когато нападнеш невинен, той се отбранява отчаяно — отговори невъзмутимо Албърт Ласко. — И често греши. Знаеш го от собствен опит, приятелю.

— Трябва да убедим шерифа да изпрати телеграма до правителството и да отпечата две обяви за търсене на престъпници. В града ви има печатница, нали?

— Тя съществува едва от няколко седмици. Собственикът е решил да издава и вестник. Търси някой с повече пари…

— Хайде, действувай! — окуражи го Вито. — Дай му всичко, каквото иска. Помогни на човека…

— Ти луд ли си? Тази мизерна печатница едва се издържа. Той не може да си плати даже лихвите.

— Тези места тепърва ще се развиват — каза уверено Вито. — Чух, че територията на Дакота скоро ще бъде обявена за самостоятелен щат, разделен на Северна и Южна Дакота. Ако искаш да запазиш мястото си в тази област, вестникът трябва да бъде зад гърба ти. Вслушай се в съвета ми, Алберто! Подкрепи печатаря! Дай му необходимите средства. Той ще ти целува ръцете и ще прави всичко, което поискаш. Нека издаде извънреден брой за въстанието на арикара. Дори и в две незначителни страници да е, пак ще ни е от полза. Няма да повярваш, но хората си падат по такива неща. Вестникът е отлично пропагандно средство. Знам това от собствен опит. Нека сега да идем при шерифа. Важно е веднага да се отпечатат обявите. На първата ще напишем името на Ласитър. На втората — следното: „Търси се — ДУНА — пълното име неизвестно — наречена от индианците Княгинята на арикара. Възнаграждение 10000 долара. Плащане само в случай, че търсеното лице се предаде живо.“

— Ти пак преувеличаваш, Вито! Десет хиляди са много пари!

— Нищожна част от наследството й, приятелю. Смешно е да се говори за това.

— Както искаш, Вито. Ти си знаеш.

— Защо си такъв скептик, Алберто?

— Не, не съм.

— Гледаш ме, като че ли не одобряваш плана ми.

— Не знам. Хората са чувствителни, щом се отнася за жена.

— Ще се стреснат, когато прочетат във вестника, че търсената вещица е убила много хора. Има и още нещо. Ще накараш издателя да напише, че невинните индианци са станали жертва на коварните й замисли. Или още по-добре: нека цитира твоето лично мнение. Така цялата вина ще се стовари върху Дуна. Ще я докараме дотам, че ще приеме с радост решението ми да я върна отново вкъщи. И, разбира се, ще ми припише цялото си имущество — Вито Мотола запали пура и вдъхна дълбоко дима. — Ти ще получиш земите — допълни той. — От арикара надали ще остане някой. Може би не е зле нашите хора отново да се предрешат и да нападнат някоя и друга ферма…

— Смятам, че нещата се раздвижиха, Вито. Всичко ще тръгне от само себе си.