Джек Слейд - Княгинята на племето Арикара

Ласитър се взря в непрогледната тъмнина.

— Хей, приятелю! — извика той. — Покажи се най-после. Искам да ти благодаря за помощта.

— Идвам, идвам — обади се отново задгробният глас.

Скоро изпод сянката на грамадните скали изникна странна човешка фигура.

Но как вървеше тоя нещастник! Всъщност той едва се държеше изправен. На всяка крачка се олюляваше и с мъка се влачеше напред. Ласитър скочи и успя да го подкрепи, преди да се е строполил на земята. После внимателно го положи на пясъка и измъкна от торбата си бутилка уиски. Слава Богу, че със себе си носеше винаги това питие! Поднесе бутилката към сухите устни на изтощения, полумъртъв от умора мъж и го остави да пие колкото може. През това време огледа лицето му. То беше прорязано от многобройни бръчки и покрито с буйна бяла брада. Още в първия миг Ласитър беше поразен от очебийната му прилика с описанието на търсения от него престъпник.

— Ранен ли си? — попита Ласитър, защото не можа да открие следи от куршуми по тялото на мъжа. Може би старецът просто беше изтощен до смърт от глад и от дългото скитане по тези пусти места.

Старецът отново надигна бутилката с уиски, която беше хванал с две ръце, и се усмихна с благодарност.

— Казвам се Алекс Мосли — изхриптя той. — Ранен съм в гърба. Някакво копеле реши да изпробва ножа си върху мене, но, както изглежда, не успя! Въпреки това се чудя, че съм още жив…

Старецът се надигна на лакти и се обърна по корем.

— Би ли погледнал раната, приятелю? — помоли той.

Ласитър внимателно свали коженото яке и предпазливо почна да разрязва с ножа си потъналата в кръв риза, която се беше спекла и беше залепнала за раната като пластир.

— Аз се казвам Ласитър, Алекс. Как се случи това?

Той леко докосна раната и старецът болезнено простена.

— Божичко, нима съм още жив?

— Късметлия си ти, старче — промълви Ласитър. — Знаеш ли какво ще направим? Ще те отведа при приятели. Те непременно ще те излекуват. Казаха, че лекарят им е много учен. По-добре е аз да не пипам раната. Просто ще я превържа с парче от ризата, а после ще те отведа където трябва.

Ласитър разбираше от рани и реши, че е по-добре да остави така залепналата за раната риза, която образуваше нещо като превръзка. Отлепването й щеше да бъде много болезнено и неминуемо щеше да предизвика кръвоизлив. Трябваха чисти бинтове, топла вода, а най-вече беше нужно време. Нищо чудно и други групи от охраната на дон Вито да кръстосват из гората.

— Как се озова тук? — попита Ласитър, докато превързваше раната. — Отдавна ли обикаляш наоколо?

— Видях те с бялата жена и стария индианец — измърмори Алекс Мосли. — Тъкмо се бях скрил в една от кариерите. Толкова ми се спеше… После съм заспал като труп. Събудиха ме изстрелите ти. Промъкнах се насам и видях оня проклет мелез. Не можех да му позволя да те убие…

— Познаваш ли го?

— Случайно чух приятния ви разговор — изръмжа старецът. — Мога ли да получа още малко уиски?

Той посегна към бутилката и я надигна. После доволно облиза устните си и кимна към Ласитър, който го наблюдаваше усмихнато.

— Мисля, че е крайно време да се махаме оттук. Хайде, амиго, помогни ми да се изправя на краката си! Нали ще ме хванеш под ръка? Далече ли е селото на арикара?

— На два-три часа оттук може би. Наблизо ли живееш, Алекс?

— Живеех във фермата на Дръри — отговори с горчивина старецът. — Нападнаха я и я подпалиха. Всички загинаха. Само аз останах жив. Бях навън в беседката и най-спокойно пиех вечерното си уиски, когато някакъв негодник се промъкна зад мен и заби ножа в гърба ми. Слава богу, че не беше точен! През цялото време си мислех, че са били червенокожи. Проклятие! Най-после разбрах истината. Много се радвам, че успях да чуя разговора ти с Пекъс Джо. Все още не всичко ми е ясно, но вече съм сигурен, че някой нарочно подклажда омраза срещу индианците.

Старецът жадно надигна бутилката с уиски. Говоренето го уморяваше.

Ласитър му помогна да се изправи. Двамата бавно потеглиха напред. Алекс използуваше дългата пушка на Пекъс Джо като патерица. Беше взел и револвера му. Ласитър го подкрепяше и напрегнато размишляваше. Този старец, който се нарече Алекс Мосли, говореше с явен френски акцент като повечето канадци около Квебек. Ласитър все повече се убеждаваше, че именно той е мъжът, когото търсеше по поръчение на Бригада Седем.

А този човек му беше спасил живота…

В Кросби цареше вълнение. Новината за трите нападнати и подпалени ферми беше избухнала като бомба в градчето. Първоначалната изненада скоро премина в бесен гняв. Ужасът от индианците беше жив у много от хората тук.