Катрин Стоун - Дарове на любовта

— Казвам се Джейсън Коол.

Керълайн отговори през смях на облекчение:

— Известно ми е. Моето име е Керълайн Хоуторн. Заповядайте.

Тя го въведе във всекидневната, където се чуваше приятният и търпелив глас на Лоурънс.

— Доктор Елиът не е на повикване този уикенд, но го търсят и неофициално — обясни Керълайн.

— И той няма нищо против?

— Изобщо. Освен в случаите като сегашния. Привидно изглежда спокоен, но сигурно е притеснен, че ви се налага да го чакате.

— Аз не бързам.

— Едва ли ще се бави още много. Желаете ли кафе? Кифлички с боровинки?

— Няма да откажа кафе. Черно. Благодаря.

Кафеникът, три чаши, захарницата, млякото и кифличките предварително бяха подредени на масичката. Керълайн подаде на Джейсън чаша, но не го покани да седне, защото забеляза желанието му да се поразтъпче. Може би искаше да разгледа заглавията по лавиците или пък да хвърли поглед през прозореца към поляната вън? Би могла да го запознае с някои неща, като например с интереса на Лоурънс към книгите, или пък с имената на избуялите диви цветя по поляната, но преди да каже и дума, Джейсън взе „Даровете на любовта“, оставена до стола й.

— Доктор Елиът ли чете това?

— Не. Аз.

— Какво мислите за книгата?

— Най-доброто, което Синклер е написала досега. Останали са ми около тридесет страници. Разчитам на щастлив край — усмихна се Керълайн. — Мисля, че така би било по-добре.

— Сигурно нейните герои ви допадат много.

— Познахте.

— Искате ли да разберете дали краят е щастлив?

— Вие сте чел книгата?

— Няколко пъти. Наскоро закупих правата за филмиране и в момента с Лорън Синклер работим по екранизацията.

— Значи наистина съществува Лорън Синклер?

— А защо да няма такава? — отреагира веднага Джейсън.

— Ами тъй като на нито една от книгите не съм видяла нито снимка, нито биография на авторката, реших, че може би става въпрос за писателски екип.

— Не. Тя си е тя.

— Как изглежда?

— А вие как мислите?

Преди да отговори, Керълайн обмисли внимателно въпроса.

— Не мога да гадая как изглежда, но предполагам, че е имала труден живот. Книгите й са много романтични и идеалистични, но в тях прозира някаква горчивина. Пише така, сякаш иска да каже как трябва да се отнасят помежду си хората и колко щедра трябва да бъде любовта, макар и дълбоко в сърцето си да знае, че това не винаги може да стане. Мисля, че е била наранена, но вместо омраза и отчаяние, е избрала за себе си надеждата — заключи Керълайн и се усмихна. — Сега остава да ме разочаровате с това, че пише книгите си безпристрастно и не й пука за героите, които създава, че е сериозна бизнесдама, която внимателно дърпа сърдечните нишки, за да трупа пари.

— Такова нещо няма да ви кажа — отговори тихо Джейсън. — Тя прилича много на обрисувания от вас психологически портрет.

— Следователно „Даровете на любовта“ има щастлив край.

— И книгата, и филмът — потвърди Джейсън и след кратка пауза попита: — Мислила ли сте да предложите и на доктор Елиът да я прочете?

Въпросът изненада Керълайн. Джейсън Коол познаваше добре съдбата на Лоурънс във Виетнам и какво е изгубил във войната. А сега се чудеше дали тя ще му даде за четене една виетнамска любовна история с щастлив край.

В гласа на Джейсън нямаше и следа от злоба, дори напротив, звучеше много учтиво и странно загрижено.

— Да. Всъщност мислила съм за това. Чудех се дали няма да му подейства добре — отговори тя.

В този момент в стаята влезе Лоурънс, поздрави и започна да се извинява, докато се здрависваше с Джейсън.

През следващите четиридесет и пет минути разговорът звучеше доста смайващо за Керълайн. С изключение на един въпрос накрая, Джейсън не попита нищо за убийствата, за затворническия живот на Лоурънс във Виетнам и дори за издирването на Холи. Вместо това искаше да разбере повече за петте прекрасни години, през които бащата и дъщерята са били заедно.

Преди да срещне Керълайн, Лоурънс не бе говорил с никого за тези години, макар че именно споменът за тях го бе спасил от смъртта и му даваше сили да продължава търсенето на своето дете. До сега, с изключение на Керълайн, никой не го бе питал за онова време. Що се отнася до средствата за информация, за тях тези пет години бяха скучни и маловажни в сравнение с ужаса на войната и затвора, на трагедията, посрещнала Лоурънс на връщане от Виетнам.

За пресата тези няколко години бяха маловажни, но за него никога нямаше да избледнеят.

Джейсън обаче искаше да знае повече точно за онова време и Лоурънс не се интересуваше от неговите подбуди. Той му бе благодарен, че иска да разбере и за щастието му, а не само за отчаянието. И когато стана ясно, че интересът към щастливите години е нещо повече от пролог към безкрайната сцена на страданията, Лоурънс спомена за снимките, с които разполагаше.