Катрин Стоун - Дарове на любовта

По време на краткото пътуване болките изненадващо изчезнаха, като че ли в крайна сметка бяха решили да не пречат на нейната мисия. Но когато колата зави по закътаната в рози алея, водеща към имението на Ник, спазмите се възобновиха с нова сила.

Имаше нужда от малко време, за да се възстанови, да нормализира дъха си и дори да се усмихне. Но това не стана. Намиращите се на алеята Ник и Саманта, които товареха багаж в колата, се запътиха към нея веднага щом я видяха.

Рейвън загаси мотора и възвърна дъха си точно когато Ник й отвори вратата.

— Привет — поздрави тя, изправяйки се, Но в следващия момент се олюля.

— Рейвън!

Ник я хвана преди да е паднала. Кожата й бе студена и влажна. По нездравия цвят на лицето и кръговете около сините очи си личеше, че Рейвън не е добре.

— Какво ти е? — запита с разтреперан глас и Саманта.

— Хранително отравяне — излъга Рейвън. Тя се усмихна окуражаващо на двамата и се облегна на колата. — Добре съм. Няма да припадна — обеща тя на Саманта.

— Хранително отравяне? — повтори учуден Ник.

— Така каза докторът. Предполагам, че виновник е сандвичът, който купих снощи на връщане. Няма нищо сериозно или опасно, но… — Рейвън замълча, нежно изгледа момичето и продължи с извиненията: — Страхувам се, че не съм във форма да пътувам до Санта Барбара.

— Но нали ще се оправиш? — запита Саманта, която бе не толкова разочарована, колкото притеснена за Рейвън.

— Непременно — обеща Рейвън. — Трябват ми малко време, почивка, течности и ще се върна към нормалния…

В този момент острите нокти отново спряха дъха й.

„Лъжкиня! Не е хранително отравяне, а вследствие от наркотиците на майка ти и ти никога няма да се оправиш, защото не можеш да бъдеш нормална.“

— Рейвън?

— Добре съм, Ник. Просто стомахът ме присвива. Ще ми мине.

— Може би точно тази седмица не е нужно да ходим до Санта Барбара — предложи изведнъж Саманта. — Може би трябва да останеш тук и ние ще се погрижим за теб.

— О, Сам, толкова мило от твоя страна! Но не мога да приема такова нещо. Просто ще се свия в леглото си и ще си мисля за хубави неща. Знаеш ли какви? Например, ще си представям как препускаш по плажа на Санта Барбара.

— Мисля, че дъщеря ми е права, Рейвън — намеси се Ник. — Защо не…

— Не, няма нужда, наистина. Моля те!

Рейвън настояваше да приеме решението й. Не желаеше да изразходва в допълнителни спорове и без това изчерпаната си енергия. Ник реши да приеме молбата й, защото я обичаше, защото не желаеше да налага собственото си мнение и защото… бе благодарен за всичко, сторено от нея за дъщеря му.

— Добре — съгласи се той. — Ние заминаваме за Санта Барбара, а ти отиваш да се възстановяваш в къщата си, където ще те закарам веднага.

Рейвън не желаеше да остави колата си, защото можеше да й потрябва в случай, че се оправи и решат с нероденото си бебе да посрещнат щастливи зората от някой хълм.

— Трябва да си взема колата. Кой знае? Ако утре съм добре, може да тръгна за Санта Барбара.

Този път Ник категорично не се съгласи с нея. Бе твърде опасно.

— Ще те закарам с твоята кола, а баща ми ще ни последва с неговата — заяви той и без да изчака отговор, се обърна към Саманта: — Ще изтичаш ли вътре да кажеш на дядо си, че двамата с него имаме да свършим една важна работа?

— Разбира се.

Момичето хвърли окуражителен поглед към Рейвън.

— Надявам се, че скоро ще се чувстваш по-добре.

Рейвън забиваше нокти в дланите си така, както хищническите лапи се впиваха в утробата й. Ник съзнаваше колко силни са болките й и се чувстваше ужасно от безсилието си да й помогне. Можеше единствено да я закара вкъщи, за да предотврати поне злополука по опасните пътища на Бел Еър. Караше мълчаливо, страхувайки се да не предизвиква допълнително напрежение.

Едва когато стигнаха пазара „Сан Висенте“ в Брентууд, заговори:

— Имаш ли достатъчно течности, Рейвън? Безалкохолни напитки? Супи?

— Да.

Не излъга. Хладилникът й беше презареден. Опитваше се да яде заради бебето.

— Благодаря ти за грижите — докара тя някакво подобие на усмивка върху лицето си.

— Аз ти благодаря, Рейвън — отговори нежно Ник. — Твоето идване означава много за Сам, за двама ни.

— Исках само тя да знае, че не съм Деанд…

Връхлетялата с нова сила още по-остра болка я накара да се задъха.

„Искаш Саманта да знае, че си добра, а не лоша майка? Още една лъжа! Това, което става в тебе сега, е абсолютно доказателство колко неподходяща за майка си ти.“