Катрин Стоун - Дарове на любовта

„Не! — възпротиви се тя. — Наистина благодарение на този мъж събудих надеждата в себе си. Но тя си бе там много преди да го срещна, защото е чуден дар от любовта на моите родители. Без значение какво ще стане с Джейсън, аз ще я задържа и ще благоговея пред нея, както моите родители благоговееха пред мене.“

Неприятната мисъл си отиде и тя отново Погледна в огледалното отражение. Този път срещна Холи, не Клер, и се усмихна нежно и прощаващо на жената, в която се бе превърнала.

И тогава за пръв път почувства тежестта на тила си, сякаш някаква желязна ръка от миналото я дърпаше, опитвайки се да я спре и върне назад. Това бе нейният златен сноп, дебелата опашка, която понякога й служеше като завеса за прикритие.

„Не ми трябваш повече! — помисли си ядно тя. — Не ми трябва въже, което да ме дърпа назад, или завеса, която да ме крие от хората.“

Холи грабна една ножица и с учудваща за самата нея решителност отряза от дебелата опашка около два фута. Погледна златистите нишки в ръцете си и отново осъзна, че и косата, както и всичко останало, бе смесица от даровете на двамата си родители. Бе взела златистия цвят на Клер, без тъмните оттенъци на баща си, но нежните къдрици бяха негови. Те прикриха следите от неравното подстригване, но Холи реши на следващия ден да посети града, за да си направи прическа във фризьорския салон и да си купи лак за ноктите. Може би щеше да си позволи и някое бледорозово червило, и дори малко грим?

Керълайн стигна до края на осма глава от „Даровете на любовта“ и затвори книгата. Би продължила да чете, но Лоурънс скоро щеше да приключи с телефонния разговор и да си легне, а от двете удоволствия все пак той я изкушаваше повече.

Керълайн остави книгата на масичката за студено сервиране и обгърна с поглед всекидневната. Вечерта, когато Кети бе родила своите кутрета, тя си представяше как студената стая се превръща в уютна само с едно малко допълнение — в камината гори огън и те двамата седят край него и четат.

Тогава тази мисъл й се струваше приказна, неосъществима, но сега, малко преди звъна на телефона, се бе превърнала в реалност.

Приказни. Точно такива бяха последните няколко седмици — чудна и опасна приказка за любовта… Все още се удивяваше на това колко лесно техните два живота — самотни от толкова дълго време — се бяха превърнали в един. Можеха да прекарат една тиха вечер в четене и без страх от възцарилата се тишина, а на следващата — да говорят до зори, споделяйки съкровени истини без подозрения помежду си.

Лоурънс обичаше да я дразни, че е много млада — само на четиридесет! Но без всякаква закачка и насмешка се възхищаваше от красотата й, подкрепяйки думите си с доказателства. Керълайн все още посрещаше с трепет всеки контакт с него. Сърцето й подскачаше от щастие при всяка споделена с нея негова тайна или усмивка. Смехът все още бе нещо ново за Лоурънс и неговият доскоро забравен звук изпълваше очите му с благодарност, желание и любов.

Заживяха заедно, без всякакви предварителни уговорки. Всяка сутрин правеха планове кога и къде ще прекарат вечерта, без да употребяват думата „ако“. Повечето нощи оставаха у дома му, поради естеството на неговата работа — многото повиквания дори в официални почивни дни.

Керълайн харесваше живота си със своя любим такъв, какъвто е, и би живяла с него така и в бъдеще, без да поставя условия на човека, все още отдаден на миналото. Но напоследък, въпреки усилията си да го скрие, Лоурънс изглеждаше объркан и измъчван от желания и отчаяние. Керълайн знаеше, че е свързано с тях двамата. Вероятно той не вярваше във възможността връзката им да продължи. Това правеше и любовта му по-отчаяна и страстна — страст на човек, който скоро трябва да каже „сбогом“.

„Спри да фантазираш колко уютно ще ти бъде след седмица с обикалящата наоколо Жулиета. Знаеш колко опасни са тези твои мисли. Забрави ли вече? А и Лоурънс те е предупредил…“

Керълайн вече се канеше да вземе отново „Даровете на любовта“, когато Лоурънс влезе в стаята. Изглеждаше силно притеснен и изобщо не се опитваше да го прикрива.

Значи този път проблемите не бяха свързани с тях двамата, слава Богу!

— Болна животинка? — запита Керълайн.

— Не — намръщи се той. — В нощта, когато Кети раждаше, ти каза, че няма значение дали ще пропуснеш предаването за наградите на Академията, защото знаеш кой ще обере всичко, а ако това не стане, тогава още по-добре, че не си си губила времето да гледаш. Ставаше въпрос за Джейсън Коол, нали?