Катрин Стоун - Дарове на любовта

Още на следващия ден след заминаването на Джейсън за Хонгконг, Холи отново запрелиства каталозите. Искаше да си поръча нещо по-различно от джинси — някаква рокля например, която да носи при неговото завръщане. В случая мислеше и за самата себе си, защото най-накрая се бе пробудила и с радост приветстваше погребаната толкова дълго надежда.

Някои от героините на Лорън Синклер можеха всъщност да си позволят натруфените модели на Касини и тоалетите от шифон на Шанел, но други, които повече приличаха на нея — не. Те предпочитаха по-скромни модели, като разкроени поли и стилни копринени блузи, или изчистени рокли в нежни пастелни десени.

Моделите изглеждаха прекрасно в каталозите, но тя направи поръчката, без да има представа как новите й дрехи ще стоят на нея. Пет дни преди пристигането на Джейсън, Холи все още се мотаеше, въпреки че повечето от колетите бяха дошли още преди седмици. След като отвореше кашона, тя внимателно окачваше съответната дреха на закачалки или я загъваше отново, мръщейки се замислено при допира с копринената мекота на платовете.

„За мене — напомняше си тя. — За повече нежност на кожата ми, за повече женственост…“

Все още не бе пробвала нищо, нито дори някои от новите обувки, защото въпреки пробуждането на надеждата с всяко ново пролетно утро, тя все още се чувстваше несигурна в себе си. Знаеше, че с обличането на някоя от тези прекрасни дрехи приказните илюзии заплашваха да изчезнат. Трябваше да застане срещу огледалото и наистина да се погледне, а досега бе правила това само за да се увери в адекватността на маскировката си.

Като малко момиченце Холи никога не се оглеждаше. Не се и налагаше, защото се отразяваше щастливо в очите на родителите си. Тогава дори нямаше представа как изглежда. Знаеше само, че каквото и да виждаха в нея родителите й, те го обичаха.

После остана само майка й, а след онази нощ на Свети Валентин повече нямаше никакви огледала, нито дори хора — до появата на Джейсън.

На него обаче гледката му харесваше. Холи със сигурност го знаеше.

„Да, но… аз също трябва да харесвам това, което виждам. Просто трябва да се погледна и да се одобря.“

А малкото момиче, опитвало се отчаяно да спаси семейството си и неуспяло, се страхуваше ужасно от собственото си отражение.

Дълго време Холи не смееше да се погледне. Концентрира вниманието си върху дрехите. Разглеждаше ги внимателно, критично и накрая се усмихна. Допаднаха й кремавата копринена блуза и резедавата пола, ансамбълът с оттенъци на старо злато, карамел и златисто, и роклята с цвят на слонова кост, посипана с нежни лилави цветчета, и…

Накрая все пак трябваше да види лицето си. Гледката сигурно би била прилична, след като дългата й златиста коса, скромно хваната на тила в опашка, се спускаше чак до кръста.

Холи пое дълбок дъх и внимателно заразглежда собственото си отражение. Насреща й стоеше зряла жена, а не тринадесетгодишното момиченце, което не бе успяло да спаси семейството си, и в това женско лице Холи съзря образ, който не можеше да не заобича, защото… бе образът на нейните прекрасни родители.

Холи не беше точно копие нито на Лоурънс, нито на Клер, а по-скоро приличаше и на двамата. Всяка нейна черта представляваше хармонично единство на тяхната огромна любов. Очите й съчетаваха великолепното морскосиньо на майката с тъмнозеленото на бащата, а останалата част от лицето й бе същински символ на техните дарове: нежност и сила, решителност и гордост, щедрост и кураж.

Тя бе стопроцентово тяхно създание, тяхно дете, тяхна радост и надежда.

Холи продължаваше да гледа в огледалото… Нейното собствено лице постепенно избледняваше и се трансформираше в друго, в лицето на Клер, което я гледаше с огромна любов. „Слушай ме, милата ми… Ти можеш да продължиш да живееш. Силна си и ние с баща ти толкова те обичаме. Ще запомниш ли това, Холи? Ще ми обещаеш ли да бъдеш щастлива?“

Тя бе дала това тържествено обещание пред умиращата си майка и за последните седемнадесет години го спазваше по единствения възможен начин — създаваше въображаеми безоблачни светове.

Но сега най-накрая тя излизаше от черупката, в която бе намерила убежище, докато сърцето й възстанови куража и силата си.

„Може би никога нямаше да се покажеш на света и на самата себе си, ако не бе срещнала Джейсън.“

Признаваше си, че е така. И може би щеше отново и завинаги да изчезне в своя измислен свят, ако той не пишеше и не звънеше всеки ден.