Даниел Стийл - Паломино

— Как се чувстваш днес, Саманта?

Тя се засмя кисело, седна на свободния стол и сниши глас заговорнически:

— Слава Богу, че ще яздим, Джош, само това мога да ти кажа.

— Защо?

— Защото със сигурност не съм в състояние да ходя. Едва се довлякох дотук от голямата къща.

Джош и другите двама на масата прихнаха, а единият я похвали за издръжливостта й предишния ден.

— Наистина си страшно добра ездачка, Саманта. — Макар че проливният дъжд й бе попречил да им покаже на какво е способна.

— Някога бях. Доста време мина оттогава.

— Няма никакво значение — разпалено рече Джош. — Имаш ли добра стойка и ловки ръце, това ти е за цял живот. И днес ли ще яздиш Ръсти, Сам? — Гледаше я въпросително и тя вдигна рамене, отпивайки от кафето.

— Ще видим. Не мисля.

Джош само се усмихна. Знаеше, че Сам няма да се задоволи задълго с подобна стара кранта. Особено пък след като е видяла Черния красавец. Щеше да е цяло чудо, ако не го яхне още след няколко дни.

— Как ти хареса големият палавник? — запита той, сияещ от удоволствие.

— Черния красавец ли? — Произнесе името му и в очите й се появи особен блясък. Никой от хората, чието съществуване е свързано с конете, не може да остане равнодушен при вида на расов жребец, обзема го вълнение, напълно непонятно за непосветените. — Той е най-хубавото животно, което съм виждала някога.

— Госпожа Каро ще ти разреши ли да го яздиш? — не сдържа любопитството си Джош.

— Ако успея да я придумам. И бъди сигурен, че ще се постарая.

Сам тръгна към опашката, чакаща за закуска, и го погледна закачливо през рамо. След пет минути се върна с чиния наденички и пържени яйца. Двамата мъже се бяха преместили на друга маса, а Джош вече оправяше шапката на главата си.

— Рано излизаш, Джош?

— Обещах на Тейт да му помогна в конюшнята, преди да потеглим тази сутрин. — Усмихна й се, обърна се да подвикне на един от приятелите си и тръгна.

След двайсет минути Саманта влезе в конюшнята да оседлае, огледа се нерешително за Тейт, все още не можейки да реши как да подхване разговора за смяната на конете. Но нямаше начин в ден като този отново да язди крантата, която й бе определил. Беше сигурна, че след като Каролайн предлага Навахо, той ще е много по-подходящ за нея.

Двама мъже й кимнаха, минавайки край нея. Изглеждаха по-малко раздразнени от присъствието й, отколкото предишната сутрин. Тя подозираше, че макар да я бяха очаквали, не си я бяха представяли точно такава, каквато е. Ала не се съмняваше, че ако не с друго, ще спечели сърцата им, като язди в дъжд и в пек наравно с тях. Щом възнамеряваше през следващите три месеца да работи в ранчото на Каролайн, за нея бе важно хората да я приемат като своя. Все пак си даваше сметка, че неколцина от по-младите са впечатлени от външността и младостта й. Предишния ден, когато в края на изтощителната езда махна ластика от кока си и разтърси мокрите сребристоруси коси, забеляза един от тях да я зяпа като омагьосан. Усмихна му се, а той се изчерви до ушите и се обърна на другата страна.

— Добро утро, госпожо Тейлър.

Твърдият глас я изтръгна от мислите й и когато вдигна очи към Тейт Джордан, Сам изведнъж разбра, че колкото и да я бе притеснил, или поне да се бе опитал да го направи, тя няма да се съгласи цял ден да язди калпав кон, само за да се знае, че той командва тук. Дори в начина, по който я гледаше, имаше някаква упоритост и решителност и самите движения на главата му предизвикваха у нея желание да му се противопостави.

— Уморена ли сте след вчерашния ден?

— Не особено. — Най-малко пред него щеше да признае, че всичко я боли. Уморена ли? Къде ти. Само като го погледнеше човек, веднага му ставаше ясно за колко силен и важен се мисли. Помощник-управител на ранчото „Лорд“. Не е лошо, господин помощник-управител! Сам знаеше, че Бил Кинг е на шейсет и три години, че всеки момент може да се оттегли и да остави своята трудна длъжност на Тейт Джордан. Разбира се, нямаше никакви изгледи той да я изпълнява така авторитетно, така интелигентно, добронамерено и мъдро, както Бил Кинг… Не й бе ясно защо, но Тейт Джордан направо я вбесяваше. Между тях съществуваше някакво безмълвно противопоставяне, което се забелязваше от пръв поглед.

— Ааа… господин Джордан. — Изведнъж изпита странно удоволствие от предложилата й се възможност да обърка плановете му.

— Да? — Той се обърна към нея, бе метнал на рамото си седло.

— Мисля да опитам друг кон. — Очите й бяха студени като лед, а неговите започваха да святкат сърдито.