Даниел Стийл - Паломино

Саманта кимна и се усмихна.

— Всички са изключително мили. — Ала се запъна едва доловимо и това не убягна на Каролайн.

— С изключение на?

— Няма изключения. С Тейт Джордан едва ли някога ще станем първи приятели, но той се държи напълно цивилизовано. Според мен просто не е във възторг от хората, които нарича „ездачи от дъжд на вятър“.

Каролайн изглеждаше развеселена.

— Вероятно си права. Тейт е странна птица. В някои отношения разсъждава като собственик на ранчо, но е напълно доволен да превива гръб наравно с всички работници. Той е последният истински каубой, готов да язди и работи до изнемога, предан до дъното на душата си на своята професия, съгласен да даде живота си за стопаните и да направи всичко по силите си, за да спаси ранчото. Хубаво е, че имаме такъв човек тук, и някой ден — въздъхна тихо — от него ще излезе достоен наследник на Бил Кинг. Само да каже.

— А защо не? Тук си живее прекрасно. Ти винаги си предлагала на своите хора повече удобства от всеки друг.

— Да — кимна тя замислено. — И никога не съм била убедена, че това е толкова важно за тях, колкото съм очаквала. Те са странно племе. Почти всичко, което вършат, за тях е въпрос на чест и гордост. Биха работили на някого безплатно, защото чувстват, че му го дължат, или защото е постъпил справедливо с тях, а друг биха напуснали, защото считат, че не заслужава. Всеки един от тези хора е непредсказуем. Дори Бил. Никога не знам докрай какви са намеренията му.

— Сигурно е голяма работа да ръководиш такова ранчо.

— Интересно е — усмихна се Каролайн. — Много интересно. — После забеляза, че Саманта е приковала поглед в часовника си. — Какво има, Сам?

— Нищо. — Изведнъж бе някак притихнала. — Шест часът е.

— Да? — В първия момент Каролайн не разбра, после се досети. — Новините ли? — Саманта кимна. — Всяка вечер ли ги гледаш?

— Опитвам се да не го правя. — Очите й си бяха възвърнали страдалческото изражение. — Но накрая все не устоявам.

— Мислиш ли, че това е добре за теб?

— Не — бавно поклати глава Саманта.

— Да кажа ли на Лусия-Мария да донесе телевизора? Това няма да я затрудни.

Сам отново поклати глава.

— Рано или късно трябва да престана — тихо въздъхна тя. — Мога да спра още сега. — Сякаш трябваше да се пребори с лоша привичка — натрапчивото желание всяка вечер да гледа лицето на Джон Тейлър.

— Мога ли да ти предложа нещо, което да отвлече вниманието ти? Едно питие? Новини по конкурентна телевизия? Кисели бонбони? Парцали за рязане? — Каролайн се шегуваше с нея и Сам се разсмя. Тя бе прекрасна жена и, изглежда, разбираше всичко.

— Ще се оправя, но като стана дума… — Погледна Каролайн през масата с вид на момиче, което иска за абитуриентския бал нещо непристойно голямо, например визоновата наметка на майка си. В меката светлина дългите й руси коси, разпуснати свободно по раменете, само засилваха впечатлението за младост. — Ще те помоля за една услуга.

— Какво говориш? Не се сещам за нещо тук, което да не е на твое разположение.

— Аз пък се сещам — каза Саманта с широка детска усмивка.

— Какво ли може да е?

И тя прошепна двете магически думи:

— Черния красавец.

Каролайн се позамисли, после възкликна развеселена:

— Значи това било! Разбирам…

— Лельо Каро… може ли?

— Дали може какво? — Каролайн се облегна назад с царствена осанка и весели пламъчета в очите.

Ала Саманта не беше от хората, които лесно се отказват.

— Може ли да го яздя?

Каролайн не отговори веднага, изведнъж бе започнала да се тревожи.

— Мислиш ли, че вече си готова за това?

Саманта кимна бавно, убедена във верността на казаното от Джош: имаш ли нужните качества, не можеш да ги загубиш.

— Да.

Каролайн я бе наблюдавала заедно с Бил от големия панорамен прозорец, докато яздеше в централното заграждение. Конете просто бяха в кръвта на Сам. Това бе неделима част от нея, нещо като инстинкт, дори след като не го бе правила повече от година.

— Защо искаш да го яздиш? — попита тя, отметнала глава встрани и напълно забравила за вечерята.

Когато Саманта заговори, гласът й бе тих, а погледът отнесен. Вече не си спомняше за предаването на Джон и жената, при която бе избягал. Единственото, за което можеше да мисли сега, бе разкошният черен жребец в конюшните и колко много й се иска да го почувства под себе си и да се понесе с него срещу вятъра.

— Не знам защо — честно си призна тя. Сетне се усмихна. — Просто изпитвам чувството, че… — поколеба се за момент и погледът й отново стана замислен — че трябва да го направя. Не мога да ти го обясня, Каро. В този кон има нещо. — Замечтаната й усмивка моментално се отрази в очите на Каролайн.