Даниел Стийл - Паломино

Тя бе впила очи в него и едва се сдържаше да не го зашлеви. Колко отвратителен можеше да бъде понякога! Ала също така беше човек, който обича конете, и в случая имаше право.

— Добре. Разбирам. — Саманта сведе поглед и хвана юздите на Черния красавец, готова да тръгне.

— Сигурна ли сте?

— Да, дявол да го вземе! Да! — обърна се и изкрещя тя.

В очите на Тейт се появиха странни пламъчета. Кимна и тръгна към коня си, който го чакаше отвън с преметнати на гредата юзди.

— Между другото, къде ще работите днес?

— Не знам — отмина я той. — Намерете ни.

— Как?

— Ами препускайте по цялото ранчо. Това е по вашата част. — Ухили се саркастично, метна се на седлото и потегли.

Саманта за миг съжали, че не е мъж. Точно в този момент с удоволствие би го ударила. Но той вече беше изчезнал.

Както се оказа, загуби цели два часа докато ги открие, два часа езда през шубраците по малкото познати пътеки и безкрайно лутане по непознатите. В един момент дори се усъмни дали Тейт нарочно не е избрал някаква работа, която да ги задържи в по-отдалечените райони, та тя да не стигне до тях. Слънцето грееше ярко и докато обикаляше всяко познато кътче, за да ги търси, Сам се сгорещи, независимо от ледения декемврийски въздух. Попадна на други две малки групи и една по-голяма, но от Тейт нямаше и следа. Все пак накрая ги откри.

— Добре ли пояздихте — попита със смях той, когато Саманта дръпна юздите и Навахо започна да рови земята с копита.

— Очарователно, благодаря. — При все това бе доволна, че изобщо ги беше намерила, и погледът й не трепна пред искрящите на слънцето смарагдови очи. Без да каже дума повече, обърна коня си и отиде при останалите. След малко скочи от седлото и помогна при пренасянето на едно новородено теле в бохча от одеяло. Кравата бе умряла само преди няколко часа, а, изглежда, и то нямаше да оцелее. Един от мъжете метна едва дишащото животинче пред седлото си и пое в равномерен тръс към обора, където щеше да го остави на друга крава, с надеждата тя да го приеме като свое. След по-малко от половин час Сам откри още едно теленце, дори по-дребно от първото, което на всичкото отгоре очевидно бе загубило майка си няколко часа по-рано. Направи сама бохчата и вдигна телето на седлото си с помощта на млад работник, който бе прекалено заплеснат в нея, за да е особено полезен. После, без да чака инструкции, потегли в лек галоп към централния обор.

— Ще се справите ли сама?

Тя сепнато вдигна поглед и видя Тейт Джордан да язди спокойно до нея. Лъскавият му черно-бял пинто образуваше интересна двойка с нейния кафяво-бял апалуса.

— Да, мисля, че ще се справя. — После погледна загрижено животното и попита: — Според вас ще оживее ли?

— Съмнявам се — сухо отвърна той, продължавайки да я наблюдава. — Но винаги си струва да се опита.

Саманта кимна и пришпори коня, а Тейт се отдръпна и пое обратно. След няколко минути тя стигна в обора, експертите поеха телето и се занимаваха с него повече от час, но не успяха да го спасят. Когато се върна при търпеливо чакащия отвън Навахо, в очите й напираха сълзи. Преметна крак през седлото и внезапно изпита гняв, задето усилията й бяха отишли напразно и нещастното животинче не бе оживяло. А там някъде по хълмовете имаше и други като него, чиито майки по някаква причина бяха умрели при раждането в мразовитата нощ. Мъжете непрекъснато следяха за телещи се крави, но по правило всяка година известен брой оставаха неоткрити и неизбежно измираха. През зимата това бе нещо обикновено, хората тук бяха свикнали. Ала не и Саманта, осиротелите теленца някак си й напомняха за децата, които не можеше да има. И тя препусна обратно, решена да направи всичко, та следващото, което намери, да оцелее.

Този следобед докара още три телета, увити в одеяла и преметнати пред седлото. Препускаше в бесен галоп, както сутринта с Черния красавец, а мъжете я наблюдаваха с любопитство и уважение. Ниско приведена над врата на коня, тя представляваше странна и красива гледка, яздеше както никоя друга жена в ранчо „Лорд“, включително и самата Каролайн Лорд. Необикновеното бе, че докато я гледаха как лети през хълмовете и как Навахо изчезва в далечината като кафява мълния, те разбраха, че е родена ездачка, както малко други жени. И когато вечерта се прибираха в конюшнята, всички се шегуваха с нея като със свой човек.

— Винаги ли яздите така? — Отново бе Тейт Джордан, с разрошена коса под големия черен Стетсън, със светнали очи и набола брада, започваща да хвърля сянка по лицето му на вечерното слънце. В него имаше някаква сурова мъжественост, която винаги бе карала жените да спират, когато го видят, сякаш внезапно загубили дъх. Ала Саманта не страдаше от подобна слабост. Нещо в самоуверения му маниер я дразнеше. Той бе толкова сигурен в своя свят и в своята работа, в хората и конете си, а вероятно и в жените си. В първия момент не отговори на въпроса му, после кимна с бегла усмивка.