Даниел Стийл - Паломино

— Всеки ден ли? — Тонът му отново стана предизвикателен. — Голямо яздене пада в Ню Йорк, нали?

— Не, господин Джордан — чаровно му се усмихна тя. — Не яздя често. — Но, казвайки го, се закле да яхне Черния красавец в мига, в който Каролайн й разреши, защото искаше това и защото трябваше да покаже на този арогантен каубой, че може.

След малко той се върна при хората си и даде сигнал за тръгване. Възседнаха конете и цял следобед претърсваха най-отдалечените части на ранчото. Откриха още няколко загубили се юници и по залез потеглиха обратно. Този път Саманта не беше сигурна дори дали изобщо ще успее да слезе от коня. Но когато се прибраха, Джош я чакаше пред конюшнята и я подхвана още щом преметна крак над седлото.

— Ще можеш ли, Сам?

— Съмнявам се. — Ала свали седлото и коланите на коня и буквално докуцука до стаичката да ги остави.

— Как мина днес? — Джош я последва и застана на вратата.

— Добре, предполагам. — Усмихна се уморено, давайки си сметка, че започва да се изразява като останалите каубои, по същия немногословен начин. Само Джордан не говореше като тях, и то когато се обръщаше към нея. Тогава образованието, което бе получил, си казваше думата. Но през останалото време речта му не се отличаваше по нищо. Също като Бил Кинг, който в компанията на Каролайн се държеше по-специално. Ала не чак толкова. Бил Кинг и Тейт Джордан бяха съвсем различни хора. Джордан най-малко от всички можеше да бъде оприличен на необработен диамант.

— Нищо общо с Ню Йорк, нали, Саманта? — ухили се съсухреният дребен каубой и тя завъртя очи.

— Така е. Но тъкмо затова дойдох тук.

Джош кимна. Всъщност не знаеше защо е дошла. Ала се досещаше. Да се оттеглиш в ранчо бе добро решение, когато те сполетят неприятности. Тежката работа, чистият въздух, добрата храна и конете можеха да излекуват всичко. Стомахът се пълнеше, тялото се уморяваше, слънцето изгряваше и залязваше и поредният ден отминаваше без други грижи, освен дали конят ти трябва да бъде подкован, или оградата на южните заграждения се нуждае от поправка. Животът в ранчо бе единственият, който Джош познаваше, ала бе виждал доста хора да опитват други неща и да се връщат към него. Това бе добър живот. Знаеше, че ще подейства благотворно и на Сам. От каквото и да бягаше тя, ранчото щеше да й помогне. Предишната сутрин Джош бе забелязал тъмните кръгове под очите й. Днес те вече бяха поизбледнели.

Минаха покрай Черния красавец, Сам инстинктивно протегна ръка и го потупа по врата.

— Здравей, момче! — заговори му нежно и конят изцвили, сякаш я познаваше. Тя се загледа замислено в него, като че го виждаше за пръв път, и в очите й се появи странен блясък. После излезе от конюшнята заедно с Джош, пожела му „лека нощ“ и бавно тръгна към голямата къща. Завари Бил Кинг да разговаря с Каролайн, но щом влезе, двамата млъкнаха.

— Здрасти, Бил… Каро! — поздрави ги усмихната. — Да не прекъсвам нещо? — За момент се смути, ала и двамата енергично поклатиха глава.

— Разбира се, не, скъпа. — Каролайн я целуна, а Бил Кинг взе шапката си и се надигна.

— Ще се видим утре, дами.

Той побърза да ги остави сами и Саманта с въздишка се просна на дивана.

— Труден ли беше денят? — Каролайн я гледаше нежно. Тя самата не бе яздила от цяла седмица. Двамата с Бил все още имаха да оправят купища документи преди края на годината, а им оставаха само две седмици, за да свършат всичко. Би трябвало тези дни поне да излезе и да поязди Черния красавец, преди напълно да е подивял, но нямаше време дори за това. — Много ли си уморена, Сам? — попита съчувствено тя.

— Уморена? Шегуваш ли се? След като съм седяла зад бюрото през всичките тези години? Не съм уморена. Разглобена съм. Ако Джош не ме смъкваше от коня всяка вечер, сигурно трябваше да спя в седлото.

— Толкова ли е зле?

— Дори повече.

Двете жени избухнаха в смях и в този момент мексиканката, която помагаше на Каролайн в почистването и готвенето, ги извика от кухнята. Вечерята беше готова.

— Ммм, какво ще ядем? — Доволно сбърчила нос, Саманта се отправи към голямата красиво подредена селска кухня.

— Енчилади, пълнени чушки и царевични банички с месо… моите любими ястия. Дано и ти да обичаш някое от тях.

Саманта й се усмихна щастливо.

— След ден като този можеш да ме нахраниш и с мукава, стига да е в достатъчни количества и за десерт да има баня и легло.

— Ще си го отбележа, Саманта. Иначе как вървят нещата? Надявам се, всички са любезни с теб? — попита тя и между веждите й се появи строга гънка.