Даниел Стийл - Паломино

— Господи, момиче, целия ден ли си яздила? — Сам кимна. Бе така уморена и схваната, че й бе трудно дори да говори. — Защо, за Бога, не се прибра, когато почувства, че се уморяваш?

— Не исках да ме вземат за глезла… — Простена мъчително, но успя да се усмихне на Каролайн, която със смях се отпусна на дивана до нея.

— О, Саманта, глупаво момиче! Утре ще има да си ближеш раните.

— Нищо подобно. Утре пак ще яздя онзи проклет кон. — Отново изстена, ала този път по-скоро при мисълта за коня, отколкото от болка.

— Кой кон ти дадоха?

— Една окаяна стара кранта, наречена Ръсти — не скри възмущението си Сам и Каролайн се разсмя още по-неудържимо.

— О, Господи, не може да бъде! Наистина ли ти дадоха него? — Саманта кимна. — Кой го измисли, по дяволите? Казах им, че яздиш не по-зле от всички тях.

— Ами, не са ти повярвали. Поне Тейт Джордан със сигурност. Канеше се да ми даде Лейди, но после реши, че скоростта на Ръсти повече ми подхожда.

— Утре му кажи, че искаш Навахо. Той е хубав апалуса 3 3 Порода яки ездитни коне, развита в Западна Северна Америка на базата на испански породи. Отличава се с вертикални ивици по копитата и бяла козина по гърба и задницата, осеяна с петна или точки в по-тъмен цвят. — Б.пр. , не го язди никой, освен Бил и мен.

— Другите няма ли да се засегнат?

— Днес засегнати ли бяха?

— Не съм сигурна. Не приказваха много с мен.

— Те не приказват много и помежду си. Но след като си яздила с тях от сутринта, едва ли са имали нещо против теб. Боже мой, толкова часове от първия ден!

— Ти не би ли постъпила по същия начин?

Каролайн се замисли за момент, сетне се ухили и кимна.

— Между другото, видях Черния красавец.

— Какво ще кажеш за него? — попита гордата собственичка със светнали очи.

— Ще кажа, че ми се иска да го открадна. Или поне да го пояздя. Но — на лицето й отново се изписа гняв — господин Джордан мисли, че е по-добре да стоя настрана. Според него Черния красавец не е кон за жена.

— А мен къде ме слага тогава? — Каролайн изглеждаше силно развеселена.

— Призна, че яздиш най-добре от всички жени, които познава. Попитах го защо непременно трябва да уточнява пола, не може ли просто да каже, че яздиш най-добре от всички.

Каролайн само се разсмя.

— Какво смешно има, лельо Каро? Ти си наистина несравнима.

— За жена — вметна тя.

— И това ти се вижда смешно?

— Свикнала съм. Бил Кинг разсъждава по същия начин.

— Голямо свободомислие цари по тези краища, няма що. — Пъшкайки, Саманта се надигна от дивана и се насочи към стаята си. — Във всеки случай, ако утре успея да измъкна от Тейт Джордан по-добър кон, ще имам чувството, че съм извоювала голяма победа за женската кауза. Как му беше името на онзи апалуса?

— Навахо. Кажи му само, че аз съм наредила.

Саманта завъртя очи и изчезна по коридора.

— Желая ти успех — извика след нея Каролайн.

Докато миеше лицето и разресваше косата си в своята красива спалня, Саманта си даде сметка, че за пръв път от три месеца не е готова да мине през огън и вода, за да гледа вечерното предаване на Джон и Лиз, и то дори не и липсваше. Сега се намираше в съвършено различен свят. Свят на коне, наричани Ръсти и апалуса, на помощник-управители, които се мислят за всемогъщи. Все пак тук животът бе прост и разумен, а единственият й важен проблем бе кой кон ще язди на следващия ден.

Малко след вечерята, удобно изтегната в леглото, тя отново реши, че от дете не се е радвала на по-благодатно и просто съществуване. Вече започваше да се унася и мислите й постепенно се замъгляваха, когато до ушите й стигна познатото хлопване на врата и този път беше сигурна, че чува приглушени стъпки и тих смях в коридора.

На другата сутрин Саманта изпълзя от леглото с пронизителен стон, дотътри се до банята и стоя цели петнайсет минути под душа, оставила горещата вода да се лее върху изтерзаните й крайници. Протритите й от единайсетчасовата езда колене бяха пурпурночервени, тъй че напъха в наполеонките си цели валма памук, преди предпазливо да нахлузи дънките. Единствената окуражаваща поличба за предстоящия ден бе, че дъждът бе спрял. Докато вървеше към трапезарията в мрака пред зазоряване, тя вдигна очи към небето. Все още имаше звезди. Днес не се чувстваше толкова плаха, влезе, закачи якето си, насочи се право към машината за кафе и си наля голяма чаша. Видя стария си приятел Джош на една далечна маса и отиде при него усмихната, а той й направи знак да седне.