Даниел Стийл - Паломино

Само веднъж се запита какво ли става тази сутрин в офиса и се усмихна на себе си. Струваше й се невероятно, че едва преди два дни провеждаше творческа среща с нов клиент, облечена в синия си костюм от „Диор“, а сега отиваше да търси изгубени крави в ранчо на другия край на страната. Мисълта за това едва не я накара да прихне на глас. Тъкмо прекосяваха някакво хълмче и трябваше да се концентрира, за да не се разсмее открито на абсурдния контраст между онова, с което се бе занимавала, и това, което вършеше в момента. На няколко пъти забеляза, че заместник-управителят я поглежда, сякаш проверява дали се справя с коня. Веднъж едва се сдържа да не му каже нещо неприятно: минавайки край нея, той й напомни да стегне юздите на Ръсти, който отчаяно се опитваше да хрупне малко трева. Само за момент бе позволила на унилото животно да задоволи каприза си, с надеждата да го успокои, преди да потеглят отново, а тъмнокосият тиранин, изглежда, бе решил, че не може да го контролира. Това я вбеси. Идеше й да изкрещи: „Направих го нарочно!“ Ала той я подмина и потъна в тих разговор с двама от мъжете, сякаш изобщо не го интересуваше какво върши тя. Останалите явно го смятаха за нещо като началник. Отнасяха се към него, както към Бил Кинг: с искрено уважение. Отговаряха му кратко и почтително и усърдно кимаха с глави. Никой не поставяше под съмнение предложенията му, никой не оспорваше думите му. Между него и останалите почти не се разменяха шеги и докато разговаряше с тях, той рядко се усмихваше. Саманта откри, че този човек някак я дразни, неговата самоувереност бе открито предизвикателство за нея.

— Приятна ли е ездата? — попита я малко по-късно, за момент изравнил коня си с нейния.

— Много — отвърна тя през стиснати зъби и се усмихна в усилващия се дъжд. — Чудесно време!

Той не отговори, само кимна и продължи нататък, а Саманта реши, че е досадник без никакво чувство за хумор. Денят напредваше и краката й взеха да се уморяват, седалището я болеше, вътрешната страна на бедрата и коленете й вече беше ожулена от непрестанното триене на дънките в седлото. Стъпалата й бяха измръзнали, ръцете — схванати и тъкмо когато започваше да се пита дали това ще свърши някога, направиха почивка за обяд. Спряха пред малка колиба някъде по периферията на ранчото, предназначена за такива случаи. В нея имаше маса, няколко стола и всичко необходимо, за да си приготвят храната: котлони и течаща вода. Сам установи, че самият заместник-управител е донесъл провизиите в чантата на седлото си. Всички получиха по един мазен сандвич с пуешко и овнешко месо, бяха извадени и набързо изпразнени и два огромни термоса, единият със супа, другият с кафе. Вече допиваше с наслада последните капки кафе, когато той отново я заговори.

— Държите ли се, госпожо Тейлър? — В гласа му се долавяше лека насмешка, но този път очите му я гледаха по-дружелюбно.

— Добре съм, благодаря. А вие, господин… ъъ… Всъщност не знам как ви е името. — Усмихна му се чаровно и той също се ухили. Това момиче определено беше пиперлия, усети го още сутринта, когато й предложи Лейди. Не му убягна, че очите й засвяткаха от яд, ала изобщо не го интересуваше какъв кон иска. Даде й възможно най-кроткото животно. Нямаше да допусне тази вятърничава нюйоркчанка да си строши врата в северния край на ранчото. Това бяха всичките му претенции към нея. Въпреки че досега тя сякаш се справяше добре. Трябваше да се признае, че на този мързелив кон е трудно да се прецени що за ездачка е.

— Казвам се Тейт Джордан — подаде й ръка той и Сам отново не можеше да реши дали й се присмива, или е сериозен. — Как ви харесва гостуването тук?

— Страхотно е! — усмихна му се ангелски тя. — Великолепно време. Идеален кон. Прекрасни хора… — Запъна се за момент и той вдигна вежда.

— Как? Нищо ли няма да кажете за храната?

— Ще измисля нещо.

— Не се съмнявам. Впрочем изненадан съм, че решихте да яздите днес. Можехте да изчакате по-хубаво време, за да започнете.

— Защо? Вие не се съобразявате с времето, нали?

— Не — гледаше я почти предизвикателно. — Но едва ли можем да се сравняваме с вас.

— Доброволците винаги се стараят повече, не знаете ли това, господин Джордан?

— Като че ли не. Не сме имали много доброволци. Идвали ли сте тук и преди? — За пръв път я огледа с интерес, ала по-скоро от любопитство, отколкото с намерение да се сприятелят.

— Да, идвала съм, много отдавна.

— Каролайн и преди ли ви разрешаваше да яздите с мъжете?