Даниел Стийл - Паломино

— Всъщност не… е, само понякога… Но беше повече за удоволствие.

— А сега? — Веждата му отново се вдигна въпросително.

— Предполагам, че и сега е за удоволствие. — Този път усмивката й беше по-искрена. Можеше да му каже, че е нещо като терапия, но нямаше намерение да му разкрива тайните си. Вместо това спонтанно реши да му благодари. — Задължена съм ви, че ми позволявате да яздя с вас. Зная, че нов човек в групата сигурно ви създава трудности. — Още малко и щеше да му се извини, че е жена. Само това оставаше. — Надявам се да бъда полезна с нещо.

— Възможно е. — Той кимна и се отдалечи.

Цял следобед не й проговори. Така и не намериха отлъчилите се крави, към два часа се засякоха с една от групите, които поправяха оградата, и се присъединиха към нея. Саманта не можеше да помогне почти с нищо, пък и в интерес на истината към три часа вече бе така уморена, че бе готова да заспи на седлото под проливния дъжд. Към четири видът й бе съвсем окаян, а към пет, когато потеглиха обратно, беше сигурна, че като слезе от коня, няма да може изобщо да се помръдне. Бе прекарала на седлото единайсет от всичките единайсет и половина часа и й се струваше доста вероятно на следващата сутрин да не се събуди. Когато се върнаха в конюшните, едва се свлече от коня с отказващи да се съберат крака и само здравата ръка на притеклия се на помощ Джош я задържа да не рухне от изтощение. Отвърна на загрижения му поглед с немощен смях и с благодарност се опря на него.

— Струва ми се, че днес прекали, Сам. Защо не се прибра по-рано?

— Шегуваш ли се? По-скоро бих умряла. Щом леля Каро може, мога и аз… Или се лъжа? — обезсърчено погледна тя стария си приятел.

— Не ми е приятно да ти го казвам, момиче, но тя го върши доста по-отдавна от теб, и то всеки ден. Утре всичко адски ще те боли.

— Няма какво да говорим за утре. Би трябвало да ти е ясно как се чувствам сега.

Всичко това бе изговорено шепнешком, вътре в преградата на Ръсти. Самият Ръсти бе престанал да ги забелязва и вече се бе заел със сеното.

— Можеш ли да вървиш?

— Ще трябва. Защото със сигурност не бих си позволила да изпълзя оттук на четири крака.

— Искаш ли да те нося?

— И още как — ухили се тя. — Но какво биха си казали другите? — И двамата прихнаха при мисълта за това. Саманта вдигна глава и очите й неочаквано светнаха. Бе забелязала красивата бронзова табелка пред една от отсрещните прегради и сякаш изведнъж забрави за болката. — Джош, това ли е Черния красавец?

— Да, госпожо — отвърна той с възхитена усмивка, адресирана както към нея, така и към расовия жребец. — Искаш ли да го видиш?

— Дори да умирам, бих минала по остри гвоздеи, за да го видя, Джошуа. Заведи ме при него.

Той я хвана под ръка да я подкрепя и се затътри с нея към отсрещната преграда. Всички останали си бяха отишли и наоколо не се чуваха други гласове, освен техните.

Отдалеч преградата изглеждаше празна, но когато наближи, Саманта го зърна в далечния ъгъл и тихо подсвирна. Конят дойде при тях и потри муцуна в ръката й. Той бе най-красивият жребец, който бе виждала през живота си, шедьовър от черно кадифе с бяла звезда на челото и съвършено равни бели чорапчета на предните крака. Гривата и опашката му бяха лъскави и гарвановочерни като тялото, а големите му очи гледаха ласкаво. Независимо че бе по-едър от всички коне в дългогодишната й практика, краката му бяха необикновено грациозни.

— Господи, Джош, той е невероятен!

— Красавец е, нали?

— Най-хубавият кон, който съм виждала — благоговейно рече Сам. — Колко е висок?

— Седемнайсет педи и половина, близо осемнайсет — радостно и гордо отвърна Джош и Саманта тихо подсвирна в пустата конюшня.

— Какво не бих дала да го пояздя.

— Мислиш ли, че госпожа Каро ще ти разреши? На Бил Кинг не му е приятно дори тя да го язди. Дяволски опърничав е. На няколко пъти едва не я хвърли, а това хич не е лесно. Досега не съм виждал кон, който да успее да хвърли госпожа Каро.

Саманта не можеше да откъсне очи от жребеца.

— Каза, че ще ми разреши, и се хващам на бас, че той няма да се опита да ме хвърли.

— На ваше място не бих рискувал, госпожо Тейлър. — Гласът идваше точно иззад гърба й и не беше на Джош. Дълбок и дрезгав, звучеше тихо, ала не преливаше от симпатия.

Сам се обърна бавно, видя пред себе си Тейт Джордан и очите й замятаха искри.

— И защо мислите така? Сигурно според вас Ръсти повече ми подхожда? — Изтощението, болката и раздразнението й изведнъж се сляха ведно и тя почти престана да се владее.