Даниел Стийл - Паломино

— Мътните да ме вземат! Та това е Сам! — Издаде тих радостен вик и Саманта се разсмя с него. — Как така, по дяволите, не се досетих, когато госпожа Каролайн каза за своята „приятелка“? — Плесна се по бедрото и усмивката му стана още по-широка. — Как я караш, да му се не види? Леле, страхотно изглеждаш!

Да не повярваш, с тази полузаспала физиономия и навлечена в най-грозните и най-старите си дрехи.

— Ти също! Как са жената и децата ти?

— Пораснаха и се пръснаха, слава Богу. С изключение на една от дъщерите и жена ми. — Той сниши глас, сякаш разкриваше ужасна тайна: — Сега са тук, в ранчото, разбираш ли. Госпожа Каролайн ме накара. Каза, че не било редно те да живеят в града, пък аз тука.

— Радвам се.

В отговор Джош завъртя очи и двамата се разсмяха.

— Няма ли да закусиш нещо? Госпожа Каролайн рече, че очаква да ни дойде на помощ човек от Ню Йорк. — За миг в усмивката му се прокрадна злорадство и той продължи: — Трябваше да им видиш физиономиите, като разбраха, че става дума за жена.

— Положително са били във възторг — саркастично подхвърли Саманта, докато вървяха към кухнята. Умираше за кафе, а и откакто откри Джош, храната започваше да й мирише апетитно. Взе голяма купа пшеничена каша, а той се наведе съзаклятнически към нея.

— Какво правиш тук, Сам? Не си ли омъжена?

— Вече не. — Джош кимна с вид на врял и кипял в тези неща, но тя не му даде повече информация. Настаниха се на една маса и през цялото време, докато Саманта ядеше кашата и препечените си филийки, никой не седна при тях. След време любопитството надделя, двама-трима от работниците приближиха и Джош й ги представи един по един. Повечето бяха по-млади от Сам и имаха суровия вид на отрудени мъже, прибиращи се под покрив само за спане. Професията им в никакъв случай не беше лека, особено по това време на годината. Не бе трудно да се досетиш как Бил Кинг се е сдобил с дълбоките бразди по лицето, които му придаваха вид на издялана със замах статуя. Те бяха издълбани от времето и природните стихии през близо петдесетте години езда в различните стопанства, където бе работил. И лицето на Джош не беше по-различно. Сам го гледаше и си мислеше, че не след дълго мнозина от останалите също ще заприличат на тях.

— Доста нови лица, а, Сам? — Тя кимна и той я остави за момент да донесе още кафе.

Часовникът над камината показваше шест без четвърт. След петнайсет минути всички щяха да отидат в конюшните да оседлаят конете и работният ден щеше официално да започне. Саманта се питаше кой ще й определи коня за този ден. Предишната вечер Каролайн не бе казала нищо по този въпрос. Изведнъж взе да се безпокои, огледа се за Джош, но той бе изчезнал някъде с един от приятелите си и тя се почувства като изгубено дете. Независимо от няколкото любопитни погледа, хвърлени в нейна посока, общо взето, никой не проявяваше видим интерес към нея, повечето се правеха, че гледат другаде и Сам започна да подозира, че са решили да не й обръщат внимание. Изпита желание да закрещи или да се качи на масата, само и само да ги накара да я забележат, да им каже, че съжалява, задето навлиза в техния свят, и че, ако искат, е готова да си отиде на мига. Начинът, по който я игнорираха, направо я вбесяваше. Сякаш бяха решили, че мястото й не е тук, и се преструваха пред себе си и пред останалите, че я няма.

— Госпожо Тейлър?

Като чу името си, тя рязко се обърна и погледът й опря в широки мъжки гърди във вълнена риза на сини и червени карета.

— Да? — Очите й запълзяха нагоре, докато срещнаха други, с цвят, какъвто рядко бе виждала: почти смарагдовозелени, със златни петънца. Косата бе черна, леко прошарена на слепоочията, лицето обветрено, чертите остри, а притежателят им бе по-висок от всеки друг в ранчото, включително и от Бил Кинг.

— Аз съм помощник-управителят тук.

Каза само длъжността, не и името си. В гласа му имаше нещо студено и заплашително. Ако го бе срещнала в тъмна уличка, сигурно щяха да я побият тръпки.

— Здрасти. — Не знаеше какво да му каже, а той я гледаше отгоре със свъсени вежди.

— Готова ли сте да дойдете до конюшните? — Тя кимна, респектирана от началническия му маниер и огромния му ръст. Видя, че другите ги наблюдават, вероятно се чудеха какво й казва и без съмнение забелязваха, че в неговото държане няма и следа от топлота, липсват приветствени думи за „добре дошла“ и усмивки.

Всъщност й се пиеше още кафе, но нямаше никакво намерение да му го признава, той без това вече бе тръгнал към вратата. Грабна якето си от куката, на която накрая го бе закачила, навлече го, нахлупи качулката и затвори след себе си, чувствайки се като дете, което се е провинило. Той явно се дразнеше от мисълта, че Саманта ще язди с тях, и влетя в конюшнята като фурия. Тя смъкна качулката и изтърси дъжда от нея, без да го изпуска от очи. Гигантът откачи дъската със списъка на хората и имената на конете, свъси вежди замислено и отиде до близката преграда. Пред нея имаше табелка с името Лейди и по някаква причина, която едва ли би могла да обясни, Сам моментално се ядоса от избора му. Нима само защото беше жена, трябваше да язди кобилата Лейди? Инстинктивно почувства, че няма да се отърве от този кон през целия си престой тук, и горещо си пожела поне да е добър за езда.