Даниел Стийл - Паломино

— Е, по-добре да поразмислиш, Саманта. — Каролайн я гледаше с нежно неодобрение. — Бъди реалистка, не можеш да бродиш наоколо като мъртвец. Трябва да живееш. И на мен са ми го казвали, нали разбираш. Но е нужно време, това ми е известно. Колко месеца минаха?

— Три и половина.

— Давам ти още шест — топло се усмихна тя. — И ако дотогава не си лудо влюбена, ще предприемем нещо радикално.

— Какво например? Лоботомия? — Саманта отпи от горещия шоколад с най-сериозен вид.

— Все ще измислим, но едва ли ще се наложи.

— Надявам се, че дотогава ще съм се върнала на Медисън авеню и ще се трепя на петнайсетчасов работен ден.

— Това ли искаш? — тъжно я погледна Каролайн.

— Не знам. Преди вярвах, че ми харесва. Но както го виждам сега, може да е било един вид надпревара с Джон. Все още имам добър шанс да стана директор на творческия отдел в агенцията и това доста ласкае самолюбието ми.

— Работата доставя ли ти удоволствие?

Саманта кимна и се усмихна.

— Обожавам я. — Сетне наклони глава настрани с плаха усмивка. — Но имаше време, когато повече ми допадаше начинът на живот тук. Каро… — Тя се поколеба, ала само за миг. — Може ли утре да пояздя Черния красавец? — Изведнъж заприлича на малко момиче.

— Още не, Сам — бавно поклати глава Каролайн. — Трябва първо да влезеш във форма с някой от другите коне. Колко време не си яздила?

— Около две години.

— Тогава не е много разумно да започваш с Черния красавец.

— Защо?

— Защото ще кацнеш на задник още преди да си излязла от конюшните. Той не е лесен, Сам. — И добави по-меко: — Дори за теб, опасявам се. — Още преди години Каролайн се бе убедила, че Саманта е отлична ездачка, ала знаеше и колко необикновен кон е Черния красавец. Той създаваше трудности дори на нея и всяваше ужас сред каубоите. — Не бързай толкова. Обещавам, че ще ти позволя, щом отново се почувстваш сигурна в себе си. — И на двете бе ясно, че това няма да отнеме много време. Сам бе прекарала години с конете и бързо щеше да възвърне уменията си. — Знаеш ли, надявах се, че ще се съгласиш да пояздиш сериозно. С Бил от три седмици си скубем косите заради документацията на ранчото. В края на годината имаме да пишем сума неща. И както ти казах, отгоре на всичко не ни достигат двама работници. Твоята помощ ще ни дойде добре. Ако искаш, можеш да яздиш с мъжете.

— Сериозно ли говориш? — Саманта изглеждаше смаяна. — Ще ми разрешиш ли? — Светлината на огъня сякаш пламна в големите й сини очи и заблестя в златистите й коси.

— Разбира се, че ще ти разреша. Всъщност дори ще ти бъда благодарна. — И добави с мека усмивка: — Подготвена си не по-зле от тях. Или ще бъдеш, след ден-два. Мислиш ли, че ще издържиш, ако започнеш с пълен ден на седлото?

— Да, по дяволите! — ухили се Саманта и Каролайн пристъпи към нея с преливащ от обич поглед.

— Тогава лягай да спиш, млада госпожо. Трябва да ставаш в четири часа. Толкова бях сигурна, че ще се съгласиш, че казах на Тейт Джордан да те чакат. Ние с Бил ще ходим в града. — Тя погледна часовника си — най-обикновено часовниче, което Бил й бе подарил за Коледа. Някога, преди трийсет години, на китката й се кипреха само швейцарски часовници, всичките инкрустирани с диаманти. Един от тях бе изключително красив, мъжът й го бе купил от „Картие“ в Париж. Но тя отдавна не го използваше. Понякога й бе трудно да повярва, че е имала друг живот. А сега стоеше и гледаше Саманта с топла усмивка и отново я притисна в прегръдките си. — Добре дошла у дома, скъпа.

— Благодаря ти, лельо Каро.

Двете жени бавно поеха по коридора. Каролайн знаеше, че няма опасност главните да се изсипят от камината, а подноса остави на мексиканката, която идваше всяка сутрин да почиства къщата. Придружи Саманта до прага на предназначената за нея спалня и със задоволство проследи възхитения й поглед. Това не бе стаята, която Сам и Барбара бяха делили през онези лета, нея Каролайн отдавна бе преобразила в кабинет. Споменът за младото момиче, живяло сред розовите драперии на това кътче и превърнало се пред очите й в млада жена, се бе оказал прекалено мъчителен за нея. Сега спалнята на Саманта бе напълно различна, не по-малко дамска, но изцяло бяла. Всичко бе в бяла бродерия и разкошни волани, от леглото с балдахин до ръчно изработените възглавници и плетения шезлонг. Само прекрасната кувертюра, отметната на леглото, внасяше известен колорит с ярките наситеночервени, сини и жълти парчета плат, грижливо апликирани в десен на къщички. На двата удобни плетени стола пред камината имаше възглавници в същите цветове, а на голямото дървено бюро бе поставена огромна ваза с пъстър букет. През прозорците си Саманта щеше да се любува на великолепен изглед към хълмовете. Това бе стая, в която човек с удоволствие би прекарал часове, ако не и години. Каро не бе забравила напълно уроците от Холивуд, всяка от стаите й бе декорирана с добрия вкус и неповторимата индивидуалност, с които се бе славила като светска дама.