Даниел Стийл - Паломино

— Трябват ли ти още дърва за огъня, Каролайн? — погледна я Бил от висотата на внушителния си ръст. Сега той държеше в ръка широкополия Стетсън и снежнобялата му коса беше открита.

Каролайн се усмихна и поклати глава. Очите й отразяваха блясъка в неговите и тя изглеждаше още по-млада.

— Не, благодаря, Бил. Имам достатъчно за цялата нощ.

— Чудесно. Тогава ще се видим утре, дами. — Той се усмихна топло на Сам, кимна почтително на Каролайн и с широка крачка напусна дневната. Вратата тихо се хлопна след него и както стотици пъти по време на гостуванията си тук с Барбара, Саманта отново реши, че не е възможно да има нещо между тях. Не и след като си пожелаваха лека нощ по този начин. И когато се срещаха, не се държаха по-интимно: любезни кимвания, непринудени усмивки, сърдечни поздрави, сериозни разговори за ранчото. Нищо повече не се забелязваше. И все пак, като ги наблюдаваше човек, имаше чувството, че между двамата съществува някакво тайно разбирателство или, както бе казала веднъж на Барбара, „сякаш наистина са мъж и жена“.

Разсъжденията й на тази тема бяха прекъснати от Каролайн, която постави поднос на ниска масичка до камината, наля чаша горещ шоколад, вдигна кърпата от чинията със сандвичи и направи знак на Саманта да седне.

— Хайде, Сам, настани се удобно. — Сетне отново й се усмихна. — Добре дошла у дома.

За втори път тази вечер Саманта се просълзи. Протегна дългата си грациозна ръка и за момент задържа кокалестите пръсти на по-възрастната жена в своите.

— Благодаря ти, че ми позволи да дойда.

— Не говори така. — Каролайн освободи ръката си и й поднесе горещия шоколад. — Радвам се, че ми се обади. Винаги съм те обичала… — Поколеба се за миг с поглед, прикован в огъня, сетне отново се обърна към Сам. — Не по-малко, отколкото обичах Барб. — Въздъхна тихо. — Когато тя почина, все едно загубих дъщеря. Трудно е да се повярва, че минаха почти десет години. — Сам кимна безмълвно, а Каролайн й се усмихна. — Щастлива съм да се уверя, че не съм загубила и теб. Много се радвах на писмата ти, ала през последните няколко години бях започнала да се питам дали ще се върнеш някога.

— Искаше ми се, но… бях много заета.

— Ще ми разкажеш ли за всичко това или си прекалено уморена? — Гостенката й имаше зад гърба си петчасов полет и още три часа пътуване с колата. По калифорнийско време часът бе едва осем и трийсет, но по времето на Сам, нюйоркското, вече бе единайсет и половина. Ала тя дори не бе уморена, беше в приповдигнато настроение от срещата със старата си приятелка.

— Не съм уморена… Просто не знам откъде да започна.

— Тогава почвай с горещия шоколад. После сандвичите и чак след това приказките. — Двете жени си размениха усмивки, Саманта не можа да се въздържи и пак протегна ръка към Каролайн, а тя я прегърна топло. — Знаеш ли колко ми е хубаво да те видя отново тук?

— Не колкото на мен да се върна. — Отхапа голяма хапка от сандвича и се облегна назад, широко усмихната. — Бил разправя, че имаш нов кон. Красив ли е?

— О, Господи, Сам, наистина е красавец! — И се разсмя. — По-хубав е дори от зелените ми ботуши. — Погледна краката си развеселена, а сетне блесналите й очи се спряха на Сам. — Жребец е и е толкова буен, че дори аз едва се справям с него. Бил е ужасен, че ще се пребия, като го яздя, но като го видях, наистина не можах да устоя на изкушението. Синът на един ранчер тук наблизо го купи от Кентъки, но му трябваха бързо пари и ми го продаде. Направо е престъпление да го яздиш само за удоволствие, ала нищо не мога да направя. Просто не съм в състояние да се спра. Пет пари не давам дали съм грохнала бабичка, или пък смахната, за каквато ме смятат някои, той е единственият кон в моя живот, който ми се иска да яздя, докато умра.

Сам трепна, когато Каролайн отново спомена за смъртта и напредналата си възраст. В това отношение тя и Бил се бяха променили от последния път. Но в края на краищата и двамата бяха прекрачили шейсетте, може би подобни мисли бяха нормални за техните години. При все това й бе невъзможно да ги възприеме като „старци“, те бяха твърде красиви, твърде активни, твърде силни, твърде заети. Ала очевидно вече живееха с такава представа за себе си.

— Как е името му?

Каролайн се засмя на глас, стана, приближи до огъня и протегна ръце да ги сгрее.

— Черния красавец, разбира се. — Обърна се към Саманта, в меката светлина на огъня изящните й черти напомняха фино гравирана камея или порцеланова фигурка.

— Казвал ли ти е някой напоследък колко си красива, лельо Каро? — Така я бе наричала Барбара и този път бе ред на Каролайн да се просълзи.