Даниел Стийл - Паломино

— Не бих казала, че прилича на спалня за краварка — засмя се Сам, като седна на ръба на леглото и се огледа.

— Права си. Но ако предпочиташ, сигурна съм, че някой от мъжете с удоволствие ще раздели с теб леглото в къщичката си.

Размениха си усмивки, отново се разцелуваха и после Каролайн тихо затвори вратата. Тракането от токчетата на каубойските й ботуши отекваше по дървения под в коридора и Саманта проследи пътя им чак до другия край на къщата, където се намираха личните покои на Каро: голяма спалня, малък кабинет, гардеробна, баня, декорирани все в ярки цветове, подобно на апликираната кувертюра. Тя държеше там и няколкото отдавна колекционирани картини, между които имаше една много хубава в импресионистичен стил. Останалите бе купувала в Европа — някои заедно със съпруга си, други след смъртта му. Те бяха единствените съкровища от предишния живот, които все още пазеше.

В своята стая Сам бавно разопаковаше багажа. Имаше усещането, че само за няколко часа се е озовала в напълно различен свят. Наистина ли сутринта се беше намирала в Ню Йорк, бе спала в собствения си апартамент, бе разговаряла с Харви Максуел в неговия кабинет? Възможно ли бе за толкова кратко време човек да стигне така далеч? Струваше й се повече от невероятно. Чу тихо цвилене на коне в далечината, отвори прозореца да погледне навън и зимният вятър я блъсна в лицето. Пред нея се ширна посребреният от лунната светлина пейзаж под небесния купол, осеян с безброй звезди. Картината бе вълшебна и тя се почувства повече от щастлива, че е тук, че гостува на Каролайн, че е далеч от Ню Йорк. В ранчото щеше отново да открие себе си. Застанала пред отворения прозорец, Саманта се изпълни с увереност, че е постъпила правилно. А когато си легна, чу далечно хлопване на врата, някъде около спалнята на Каролайн, и както някога с Барби, отново започна да се пита дали не е Бил Кинг.

В четири часа сутринта будилникът до леглото на Сам зазвъня. Тя изстена, протегна ръка да го спре и усети полъх върху пръстите си. Имаше нещо необичайно. Отвори едно око, огледа се и разбра, че не е вкъщи. Поне не в собствената си къща. Отново се огледа, напълно объркана, спря поглед на пищния бял балдахин над леглото и изведнъж всичко дойде на мястото си. Беше в ранчото на Каролайн Лорд, в Калифорния, и тази сутрин щеше да язди заедно с каубоите. Мисълта за това вече не й се виждаше така привлекателна, както предишната вечер. Никак не я блазнеше перспективата да скочи от леглото, да вземе душ, да излезе от къщата, без дори да е закусила, и да се качи на коня, вероятно още преди шест, след като се е преборила с пълна чиния наденички с яйца. Но нали тъкмо заради това бе дошла на Запад. Мина й през ума да остане да поспи поне първата сутрин, ала знаеше, че ако очаква да се сприятели с мъжете, не бива да си го позволява. Пък и нали разрешението да язди с тях бе привилегия, дадена й от Каролайн. Ако искаше да бъде уважавана тук, трябваше да се покаже не по-малко издръжлива, изпълнителна и компетентна от останалите, стабилна на седлото и винаги готова за работа.

Не се почувства особено окуражена и когато след душа надникна в мрака навън: всичко наоколо бе забулено в тънката пелена на дъжда. Навлече чифт стари дънки, бяла риза, дебел пуловер с висока яка, вълнени чорапи и жокейските ботуши, обувани с едва ли не религиозен трепет за ездите на Изток. Изящни, правени по поръчка в „Милър“, те изобщо не бяха подходящи за ранчото, но Сам се надяваше, че в края на седмицата ще успее да си купи чифт каубойски от града. Междувременно се налагаше да се задоволи с тези. Тя опъна дългата си руса коса в стегнат кок на тила, плисна си още студена вода на лицето, грабна кафявите кожени ръкавици и старото синьо яке, с което бе карала ски. Край на тоалетите от „Холстън“, „Бил Блас“ и „Норел“. Онова, което щеше да върши сега, не приличаше на работата в града. Елегантността нямаше никакво значение, важни бяха само топлината и удобството. Сам знаеше, че когато довечера се прибере в стаята си, ще я боли всеки мускул и всяка става, седалището й ще е изтръпнало, коленете — охлузени, очите — зачервени от вятъра, лицето й ще смъди, а ръцете ще са вдървени в положението, в което цял ден са стискали юздите. Мисълта за това определено не я изпълваше с ентусиазъм. Тя тихо излезе в коридора и забеляза ивицата сребриста светлина под вратата на Каролайн. Мина й през ума да каже „добро утро“, но й се стори безбожно рано, за да безпокои, когото и да било, и продължи на пръсти към външната врата. Затвори я внимателно след себе си, нахлупи на главата си качулката от якето и стегна шнура. От лекия дъждец по земята вече се бяха образували локви и ботушите й тихо шляпаха в тях.