Даниел Стийл - Паломино

Последният свидетел беше най-труден. Това бе самият Тими. Майка му бе попитана дали може да укроти плача си, или иска прекъсване, за да се успокои. Тя веднага престана да хлипа, но не спря да подсмърча високо и Сам виждаше ужаса, изписан на детското лице. Сега се проверяваше всичко, казано до момента: какъв е бил животът на Тими с майка му и как се е грижила тя за него, как е живял при Сам, какво му е купувала и подарявала тя, какви са чувствата му към двете жени. И неочаквано:

— Страх ли те е от майка ти, Тими?

Но очевидно самият въпрос го изплаши толкова много, че той се дръпна назад в инвалидния стол, стисна мечето си и усърдно заклати глава.

— Не… не!

— Тя била ли те е някога, удряла ли те е?

Не последва никакъв отговор, после Тими отново заклати глава. Накрая го подканиха да говори и той с мъка успя да изтръгне от себе си едно дрезгаво „Не“. Сам отчаяно затвори очи. Разбираше поведението му. Докато майка му беше в залата, нямаше никакви изгледи Тими да каже истината.

Разпитът продължи още половин час, след което страните по делото бяха освободени да си вървят. Съдията любезно ги призова да дойдат отново на другата сутрин. Каза, че има телефонните им номера и ако сметне, че по някаква причина не може да вземе решението си толкова бързо, ще им съобщи. Но ако вечерта не им се обади, сутринта да се явят в същата съдебна зала, като доведат Тими (тук той отправи поглед към Сам), за да чуят какво е постановил. Убеден бил, че в интерес на детето и за да не се измъчват излишно страните по делото, ще е най-добре решението да бъде огласено без отлагане. След това стана и съдебният пристав обяви, че заседанието се закрива.

По пътя към ранчото Саманта почувства, че цялото тяло я боли от умора, а Тими бе заспал в ръцете й още щом потеглиха. Накрая майка му бе тръгнала към него и, разтреперен от страх, той се бе вкопчил в ръката на Сам. Норман веднага бе избутал стола му от съдебната зала, оставяйки Джош да помогне на Саманта, и всички бяха напуснали сградата по възможно най-бързия начин. Едва по-късно, докато го държеше в прегръдките си, Саманта си даде сметка каква храброст бе проявил, като бе пожелал да присъства на делото за родителските права. Ако спечелеше, майка му щеше да му го върне тъпкано и той разбираше това по-добре от всички. Как, за Бога, да го даде на тази жена, ако се стигне дотам? Как да го понесе?

Тази нощ Саманта дълго лежа будна. Чувстваше, че не може да се раздели с Тими, че това ще я убие. Часовете се нижеха, а тя не заспиваше и мислеше само как ще го вземе и ще избяга някъде с него. Ала къде и как? И имаше ли изобщо някакъв смисъл? Двама души в инвалидни колички едва ли щяха да стигнат много далеч. Тогава си спомни за къщурката край езерото, в която не беше стъпвала, откакто се бе върнала в ранчото. Но знаеше, че ще ги намерят дори и там. Беше безнадеждно. Оставаше им само да вярват в правосъдието и да се надяват на най-доброто.

На другата сутрин Саманта се събуди по тъмно. Погледна часовника, всъщност бе спала само час и половина. Ала когато отиде при Тими в съседната стая за гости, установи, че и той е буден.

— Здравей, скъпи… — Целуна го по върха на нослето и се пресегна да вземе ортопедичните му апарати. — Добро утро.

— Няма да отида при нея.

— Хайде, ще му мислим след закуска. — Опитваше се да говори с безгрижен тон, но момчето се разплака и се вкопчи в нея.

Така започна денят. Отново закусиха сами. Останалите деца нямаха представа какво става, Саманта бе казала само на неколцина рехабилитатори и възпитатели. Държеше във връзка с всичко това да се вдига колкото е възможно по-малко шум. Ала когато отново замина с Джош и Тими, питомците й разбраха, че работата е сериозна и, сякаш почувствали нещо нередно наоколо, бяха необичайно тихи, докато се качваха в училищния автобус.

Когато Саманта, Джош и Тими се срещнаха с Норман пред съдебната зала в Лос Анжелис, всички изглеждаха умърлушени.

— Не се тревожи, Сам — нежно докосна ръката й Норман.

Тя беше облечена в сив панталон и сив кашмирен пуловер, а Тими носеше същия костюм, както предишния ден, този път с риза на червени и бели карета.

Съдията откри съдебната процедура, нареди Тими да бъде въведен в залата и каза на момчето, че е изслушал всички свидетелски показания и се е помъчил да вземе добро решение, което да го направи щастлив за много дълго време. Усмихна му се като благ дядо и го помоли да излезе отпред, като обясни, че това е само формалност, защото в края на краищата той е най-важната личност тук и всичко се върши заради него. Тими погледна въпросително Саманта и след като тя му кимна, завъртя колелата и се разположи със стола си пред съдийската маса, както му бе казано.