Даниел Стийл - Паломино

— Студената вода е хубаво нещо.

— Да, но никак не е хубаво на трийсет и три години да се преструваш, че вече не си жена.

— Внимавай, Джош — отвърна тя и се опита да го погледне свирепо, — следващия път, когато останем сами, може и да ти налетя. — Изпрати му въздушна целувка и се шмугна с количката сред децата. Това бе нейният начин да му покаже, че не желае повече да разговаря на тази тема. Джош се бе приближил до същността на проблема й малко повече от допустимото.

На всички им трябваха два дни, за да се съвземат от коледните вълнения. Нямаше дори уроци по езда, само групи от приходящите ученици яздеха из хълмовете, но нито Тими, нито Сам излизаха с тях. Те прекарваха много време сами, сякаш всеки от двамата изпитваше дълбока необходимост да бъде с другия.

Делото бе насрочено за двайсет и осми декември. Предната вечер Сам настани Тими в своята най-малка стая за гости в съседство с нейната и когато го слагаше да спи, той попита:

— Страх ли те е?

— За утре ли? — Лицето й беше близо до неговото и тя го помилва с грациозната си ръка. — Мъничко. А теб?

— Да. — Сам видя, че големите сини очи са изпълнени с ужас. — Много. Ами ако тя ме удари?

— Няма да й позволя.

— Ами ако ме вземе?

— Няма. — Какво обаче щеше да стане, ако наистина разрешеха на тази жена да го вземе? Тая мисъл я преследваше като призрак и тя не можеше да обещае на Тими, че това няма да се случи. Не искаше да го лъже. Вече му бе казала, че ако загубят делото, ще обжалват решението на съда, стига той да е съгласен. И че ако предпочете да остане с майка си, никой няма да му се сърди. Мъчително й бе да му го напомня, но знаеше, че е длъжна. Не желаеше да го примамва по нечестен начин. Искаше той да дойде при нея с открито сърце. — Всичко ще бъде наред, скъпи, ще видиш.

Ала на другия ден, когато Джош избута двете колички по наклонената пътека пред окръжния съд в Лос Анжелис, съвсем не изглеждаше толкова сигурна. Двамата с Тими стискаха здраво ръцете си и след като се напъхаха в асансьора, се почувстваха неловко, сякаш всички гледаха само тях. Норман Уорън ги чакаше пред съдебната зала. Беше облечен в тъмносин костюм и имаше изключително благопристоен вид, също както и Сам. Тя беше с красива бледосиня вълнена рокля, останала от нюйоркския й гардероб, палто от мохер в същия цвят и семпли черни кожени обувки от „Гучи“. Специално за случая бе купила на Тими нови дрехи: морскосини сако и панталони и бледосиньо поло, случайно в същия тон като нейната рокля. Докато седяха и чакаха, изглеждаха досущ като майка и син и Уорън още веднъж обърна внимание на поразително еднаквите им руси коси и огромни сини очи.

Делото се гледаше в малка съдебна зала. Съдията носеше очила и се усмихваше спокойно, стараейки се да не изплаши Тими с погледа си. Той мина зад масата, разположена на леко повдигнат подиум и не така внушителна като масите в други съдилища, зад които бе седял. Беше мъж на шейсет и една-две години и отдавна се занимаваше с дела за родителски права. В Лос Анжелис си бе спечелил уважение заради своята честност и загриженост за децата, в много случаи бе възпрепятствал несполучливи осиновявания. Дълбоко уважаваше майките и често ги окуражаваше да размислят, преди да се откажат от рожбите си с облени в сълзи лица. Доста от тях после идваха да му благодарят и споменът за това щеше да сгрява старините му, след като се оттегли.

Той разгледа с интерес Тими, Саманта и нейния адвокат, а след няколко минути насочи вниманието си и към дребната, крехка на вид млада жена, която влезе в съдебната зала заедно със своя адвокат. Тя носеше сива пола и бяла блуза и повече приличаше на ученичка, отколкото на наркоманка и проститутка. Тогава Саманта за пръв път чу, че майката на Тими е само на двайсет и две години. Притежаваше своеобразна крехка красота и имаше вид на момиче, което в никакъв случай не може да се грижи само за себе си. Всеки неволно се изпълваше от желание да я обича, да я покровителства и пази. Затова и Тими продължаваше да й съчувства дори след побоите, които му нанасяше. Тя самата изглеждаше толкова огорчена и объркана, че той винаги й прощаваше и се стараеше да й помогне, вместо да очаква помощ и закриля от нея.

Присъстващите бяха призовани към ред и тишина, документите по делото бяха връчени на съдията, при все че предишния ден той се бе запознал с тях най-подробно. Встъпителното му слово започна с думите, че случаят е интересен заради факта, че и детето, и жената, която иска да го осинови, са инвалиди, но всички присъстващи в залата трябва да помнят каква е задачата на съда и към какво следва да се стремят участниците в него: да се постигне решение, което в крайна сметка ще е най-добро за детето. Каза, че няма възражения малкият да бъде изведен от залата, но Сам и Тими вече бяха говорили по този въпрос — той предпочиташе да присъства, вместо да бъде „отведен от ченгетата“. Сам го бе уверила, че може да изчака отвън с Джош, ала той настояваше да остане с нея. Тя забеляза, че момчето внимава да не извръща глава към майка си, сякаш се боеше да приеме присъствието й и преди всичко да я погледне. То не пускаше ръката на Сам и не откъсваше очи от съдията.