Даниел Стийл - Паломино

— Мислиш ли, че той може да ни помогне, Сам? — погледна я тъжно Тими, докато го придружаваше до неговата стая.

Тя му бе обяснила кой е Норман Уорън и с какво ще се занимава.

— Надявам се, скъпи. Ще видим.

— Ами ако не успее?

— Тогава ще те отвлека и ще се скрием сред хълмовете. — Шегуваше се, но докато отваряше вратата и палеше лампите, момчето я гледаше със светнали очи.

— Добре.

Едва когато си тръгна, Сам започна да се тревожи за същото. Ами ако адвокатът не успее?… Не, длъжен бе да успее… длъжен бе да спечели делото. Не би понесла да загуби Тими. Преди да стигне до голямата къща, вече си бе втълпила, че това никога няма да се случи.

За пръв път през живота си Тими се радваше на такава Коледа, за каквато мечтаят всички малчугани. Камарата от кутии с подаръци стигаше почти до тавана: дрехи, игри, мозайки, червена пожарна кола с пожарникарски шлем за него, пуловер за мечето му и дори някои неща, които Сам лично му бе приготвила. А в голямата трапезария имаше разкошна елха и играчки за всички деца, които в момента живееха в ранчото. По нейна молба един от възпитателите се бе преоблякъл като Дядо Коледа и тази сцена върна Сам и Джош към годината, когато ролята на благия старец се изпълняваше от Тейт Джордан. Споменът за това как мъжът, когото все още обичаше толкова много, поставя ангелче на коледното дърво, прониза сърцето й като нож. Изведнъж пред вътрешния й взор се занизаха картини с Тейт, но и с Джон, за когото толкова рядко се сещаше. Знаеше, че му се е родило второ дете и че телевизионната компания най-сетне е уволнила Лиз заради досадното й присъствие на екрана. Кариерата на Джон Тейлър все още процъфтяваше, ала когато от дъжд на вятър го гледаше, Сам го намираше твърде изкуствен и безизразен, прекалено красив и ужасно отегчителен и се чудеше как изобщо го е обичала. Удивително бе да видиш как единайсет години от живота ти се изпаряват, сякаш никога не са били, и дори да не те е грижа. Но с Тейт положението бе по-различно.

— Сам… може ли да ти задам един шантав въпрос? — рече Джош, докато стояха сами в един ъгъл и се радваха на децата, които с нетърпение отваряха подаръците си.

— Разбира се. Казвай. — Но вече знаеше какво ще я попита.

— Беше ли влюбена в Тейт Джордан?

Тя го погледна открито и бавно кимна.

— Да, бях.

— Той затова ли напусна?

— Вероятно. Предпочел е да се оттегли. Бях му казала, че не желая да играя същата игра, както Каро и Бил. Ала Тейт беше на мнение, че една дама не бива да обича работник от ранчо, най-малкото пък открито — тъжно добави Саманта. — Затова си е заминал.

— Досещах се, че е нещо такова.

— Той направо полудя, когато разбра кой е бившият ми съпруг… Каза, че не бил достатъчно добър за мен. Или нещо подобно, но също толкова тъпо…

— Глупости! — ядоса се Джош. — Тейт струва колкото десет такива мухльовци. О… — Той силно се изчерви. — Извинявай, Сам…

Тя се засмя.

— Няма нищо. И аз тъкмо си мислех същото.

— И нито ти е писал, нито нищо?

— Не. Имам чувството, че съм го търсила и в последното ранчо на тази страна, но така и не го открих.

Джош я погледна съчувствено.

— Ужасно е жалко, Сам. Той беше добър човек и винаги съм мислел, че те обича. Може би ще се появи някой ден, просто да каже „здрасти“ на Бил, на мен и на Каро, а вместо това ще завари теб.

Сам поклати глава с напрегнато изражение.

— Надявам се да не го направи. Защото ще преживее страхотен шок. — Говореше за краката си, но сега пък Джош поклати глава.

— Да не мислиш, че за него това ще има някакво значение?

— Все едно, Джош. За мен има. Вече всичко е свършено. Ала затова пък ми остават децата.

— На твоята възраст, Сам? Ти си луда. На колко години си: двайсет и осем, двайсет и девет?

— Джош, обичам те — усмихна се тя на възрастния човек. — На трийсет и три съм.

— За мен няма разлика. Представи си, че си на петдесет и девет, да видим как ще се почувстваш тогава.

— На теб ти стоят добре.

— Четкаш ме, но ми е приятно — ухили се той, ала после отново стана сериозен. — Обаче приказваш глупости, ще знаеш. За Тейт. И все едно дали става дума за него или за някой друг, твърде млада си, за да се отнасяш към себе си като към стара мома. — Джош присви очи и сниши глас: — Истината е, че си безсрамна лъжкиня, Сам. През цялото време учиш тези малчугани, че не бива да живеят, да мислят и да се държат като инвалиди, а вътре в себе си сама се възприемаш като такава. — Засегна я по болното място, но тя не каза нищо и продължи да наблюдава децата. — Така е, Сам… по дяволите, това е истината. Онзи ден гледах адвоката от Лос Анжелис, докато разговаряше с теб. Той те харесва като жена, по дяволите. А ти обръщаш ли му поне малко внимание? Не, ти просто се държиш като самодоволна стара мома и го поливаш със студена вода.