Даниел Стийл - Паломино

— Защото е негова майка.

— Това наистина ли е достатъчно основание?

— Не. Но ако той беше ваш син, нямаше ли да се възползвате от всяка възможност да си го задържите, колкото и да сте я оплескали?

Саманта въздъхна.

— А къде отиват интересите на детето?

— Това ще бъде най-силният ни аргумент, госпожо Тейлър. Сега ми кажете къде се намирате и утре ще дойда да поговорим. Шосе дванайсет, казвате? Да видим на какво разстояние е от…

Тя му даде необходимите упътвания и той се появи на другия ден по обед. Караше тъмнозелен мерцедес, носеше тъмнокафяви панталони и бежово кашмирено сако, скъпа копринена вратовръзка и много красива кремава риза. Без съмнение беше на около четирийсет и пет години. Часовникът му бе „Пиаже“, косата — стоманеносива, а очите — сини, с метален блясък. Пълното му име беше Норман Уорън. Като го видя, Саманта не можа да сдържи усмивката си: толкова години бе работила между хора, досущ приличащи на него. Подаде му ръка от своята инвалидна количка.

— Извинете, не сте ли от Ню Йорк? — не се стърпя и попита тя. Но той веднага се разсмя.

— Да, по дяволите. Как познахте?

— И аз съм оттам. Макар вече да не ми личи. — Все пак, вместо обичайната бархетна риза, днес бе облякла с дънките мек лилав пуловер и тъмносините й каубойски ботуши бяха съвсем нови.

Ръкуваха се и размениха любезности, след което тя го заведе в голямата къща, където бе приготвила сандвичи и прясно кафе. Имаше и топъл ябълков пай, който бе „откраднала“ от трапезарията, когато преди малко заведе Тими да обядва.

Той беше много недоволен, когато го остави с Джош и групичката деца, които не ходеха на училище. Те го смятаха за свой талисман, беше най-малкият в ранчото и толкова приличаше на Саманта, че някак си всички го възприемаха като неин син. Както и тя, разбира се. Сам му обясни, че очаква гост за обяд, ала той рече нацупено:

— Не може ли и аз да се запозная с него?

— Ще се запознаеш, но първо искам да поговорим насаме.

— За какво?

— По работа. — И с усмивка отговори на въпроса, който момчето не смееше да зададе: — Не, не е ченге.

Тими се разсмя весело.

— Как се сети, че си мислех за това?

— Защото те познавам, глупчо. Върви сега да се храниш.

Той тръгна с останалите и взе да мърмори, че не искал пак да яде от вчерашната яхния. Сам му бе обещала да дойде да го вземе, когато свършат с разговора „по работа“.

Докато обядваха, тя най-подробно разказа на Норман Уорън за детето.

— Може ли да го видя? — попита накрая той. Отидоха да потърсят Тими в голямата трапезария.

Уорън разглеждаше всичко с интерес и погледът му често се спираше на поразително красивата жена в лилавия пуловер, чувстваща се така уверено в своя инвалиден стол. Самото пребиваване тук за него бе преживяване. Начинът, по който се поддържаше ранчото, и ведрите лица на хората му подсказваха, че начинанието на Саманта се развива успешно. Ала изобщо не бе подготвен за удивителните й постижения, на които се натъкна, когато се срещна с Тими, когато момчето, подпомогнато от Джош, се качи на коня, когато Саманта препусна редом с него и когато останалите деца се върнаха от училище и започнаха уроците по езда. Норман Уорън си тръгна чак след вечеря, и то с неохота.

— Иска ми се да остана тук завинаги.

— Съжалявам, не мога да осиновя и вас — разсмя се Сам. — И за щастие не отговаряте на изискванията, за да ви приема в школата си. Но винаги, щом имате желание, можете просто да ни дойдете на гости и да пояздите с нас, ще ни бъде много приятно.

Той се смути и промърмори под нос:

— До смърт се боя от конете.

— Ще ви излекуваме — сниши глас и тя.

— Изключено. Няма да ви позволя. — Двамата избухнаха в смях и Уорън потегли.

Бяха се споразумели да му плати хонорар от десет хиляди долара, за да я представлява в съда. Сам много го харесваше и той очевидно харесваше Тими, тъй че имаше основание да се надява, че съществува някакъв шанс да спечели делото. В противен случай можеше да обжалва. Уорън бе подчертал още веднъж, че няма да е лесно. Но не беше и невъзможно, налице бяха доста аргументи в нейна полза, не на последно място обичта, която тя и Тими питаеха един към друг. Адвокатът очакваше, че вместо да работи против нея, обстоятелството, че и двамата са на инвалидни колички, ще внесе допълнителен драматизъм и по-скоро ще предизвика симпатии. Ала това тепърва щеше да се види. Следобед Саманта бе подписала документите. Уорън щеше да внесе жалбата в Лос Анжелис още на другата сутрин и щеше да настоява делото да бъде насрочено за възможно най-близка дата.