Даниел Стийл - Паломино

Социалният работник я гледаше тъжно.

— Честно казано, доста далеч.

— Не мога ли да направя нещо?

— Можете — отвърна с въздишка той. — Можете да си наемете адвокат и да се борите с нея, ако тя още го иска. Но не е изключено да загубите… Най-вероятно ще загубите. — После се сети да се поинтересува: — Ами момчето? Питахте ли го? Това може да има известна тежест пред съда, макар че е още много малко. Тук майката разполага с големи предимства, колкото и да е покварена. Видите ли, най-лошото е, че след като щатът се е заел с нейното превъзпитание, ние не можем да си позволим да твърдим, че тя е все същата. Ако го направим, означава да признаем, че цялата ни превъзпитателна система не функционира, което си е чиста истина. Но ситуацията е като в „Параграф 22“. Разбирате ли какво имам предвид? — Сам кимна едва-едва. — Кажете, говорихте ли с момчето? — Тя поклати глава. — Защо не го попитате?

— Ще го попитам.

— Добре. И после ми се обадете. Ако той иска да се върне при майка си, би трябвало да се откажете. Ако обаче предпочита да остане — човекът замълча, обмисляйки всичко още веднъж, — ще отида лично да поговоря с майката. Възможно е да мине и без усложнения. — Той я удостои с хладна усмивка. — Заради вас се надявам тя да не създава трудности. На момчето определено ще му е по-добре тук с вас.

Думите му не даваха и най-бледа представа за ужаса, който очакваше Тими в противния случай, но Сам ги отмина без коментар. В интерес на истината, където и да било другаде щеше да му е по-добре, отколкото при собствената му майка, и тя бе твърдо решена да го защити.

После излязоха да гледат урока по езда на Тими и както се случва с родителите, които за пръв път виждат детето си на кон, Мартин Пфайзър, обръгналият стар и уморен социален работник, изтри от очите си издайническа сълза. Превъплъщението на Тими беше невероятно. Той беше хубаво, русо, чисто и щастливо дете, което непрекъснато се смееше и дори се шегуваше. Гледаше Сам с открито обожание, а най-странното бе, че дори приличаше на нея.

Привечер, преди да си тръгне, Мартин Пфайзър сложи ръка на рамото й, наведе се и пошушна:

— Поговорете с него и ми се обадете. — Сетне разроши косата на Тими, стисна ръката на Сам, помаха им от колата за „довиждане“ и потегли.

Разговорът се състоя едва след вечеря. Сам заведе момчето в неговата стая и докато сваляше от краката му ортопедичните апарати, а то закопчаваше пижамата си, поде:

— Тими?

— Да?

Обърна се да го погледне и се разтрепери вътрешно. Ами ако не я иска? Ако предпочита да се върне при майка си? Съмняваше се, че би понесла отказа му, но трябваше да го попита. А това щеше да е само началото.

— Знаеш ли, днес си мислех за нещо. — Той се взря в нея заинтригувано и зачака. — Питах се дали би се съгласил да останеш тук… — Беше ужасно, не бе очаквала, че ще й е толкова трудно да го попита. — Разбираш ли, все едно завинаги… Искам да кажа…

— Да остана тук с теб? — Очите му светнаха като звездички на потъмнялото от слънцето лице.

— Да, това имах предвид.

— О, страхотно!

Тими очевидно не бе я разбрал, мислеше, че става дума само за по-дълго гостуване. Трябваше да му обясни, че това би означавало да се откаже от майка си.

— Тими… — Той бе обвил ръце около врата й и Сам го отстрани от себе си, за да вижда лицето му. — Не ти предлагам да останеш както другите деца тук. — Той изглеждаше озадачен. — Всъщност… Всъщност аз… — Господи, все едно че му правеше предложение за женитба. — Искам да те осиновя, ако ми разрешат. Но и ти трябва да си съгласен. Никога не бих направила нещо, което не ти харесва. — Сам се бореше със сълзите, а момчето я гледаше удивено.

— Значи ме искаш? — Не можеше да повярва.

— Разбира се, че те искам, глупчо. — Стисна го в прегръдките си и сълзите рукнаха от очите й. — Ти си най-доброто момченце в целия свят.

— Ами майка ми?

— Не знам, Тими. Това е най-трудното.

— Тя ще идва ли да ме вижда?

— Не знам. Може би ще успеем да го уредим, но мисля, че така ще бъде по-тежко за всички ни. — Говореше открито с него, знаеше, че е длъжна. Той трябваше сам да реши.

Ала Тими изглеждаше изплашен и трепереше, Сам го усещаше с тялото си.

— Тя няма ли да дойде и да ме бие?

— О, не! — със свито от болка сърце извика Саманта. — Никога не бих й го позволила.

Тогава той неочаквано се разплака и й разказа неща, за които никому не бе споменавал: за майка си и онова, което бе правила с него. След това се отпусна в ръцете й, изтощен, но вече престанал да се бои. Сам дръпна завивката чак до брадичката му и повече от час седя край него в тъмната стая. Не се и опитваше да спре сълзите си. Последното нещо, което Тими й каза, преди да заспи, бе: