Даниел Стийл - Паломино

— Глупаво се получи, а?

— Пък уж щеше да ми показваш как да го правя!

— Ами тук има други хора, които се занимават с това. — Тя се надигна внимателно от мокрия под и се настани на стола си.

— Ти какво работиш?

— Уча децата да яздят.

Тими кимна. Саманта се чудеше какво ли си мисли, но бе благодарна, че поне вече не се бои от нея. Джеф едва го позна, когато дойде със събраните от различни къщички дрехи. Ала Сам бе мокра до кости и трябваше да отиде до стаята си и да се преоблече.

— Ще дойдеш ли да видиш моята къща?

Момчето се съгласи, макар и с известно колебание.

Тя му помогна да се облече и тръгна напред да показва пътя. Пред голямата къща вече имаше наклонена пътека, по която се влизаше лесно. Тими я последва в дневната, а после и в спалнята, докато си вземаше чисти дънки и риза от дрешника, сега напълно преустроен за нейно удобство. Сам бе запазила спалнята на Каролайн като най-хубава стай за гости, но почти никога не я използваше и влизаше в нея само когато й се налагаше. Без скъпата й приятелка там все още я обземаше мъчително чувство на празнота.

— Имаш хубава къща. — Тими се оглеждаше с интерес. Бе взел със себе си и мечето. — Кой спи в другите стаи?

— Никой.

— Ти нямаш ли деца? — Изглеждаше учуден.

— Не. Освен тези, които живеят в ранчото с мен.

— Имаш ли мъж? — Много от децата й задаваха този въпрос, а тя винаги се усмихваше, казваше „не“ и с това всичко приключваше.

— Не.

— Защо? Ти си хубава.

— Благодаря ти. Просто нямам.

— Искаш ли да се омъжиш?

Сам въздъхна тихо, загледана в красивото русо момче. Изкъпан и облечен в чисти дрехи, Тими наистина беше много хубав.

— Не мисля, че искам да се омъжвам, Тими. Животът, който водя, е по-различен от този на другите хора.

— На майка ми също — кимна с разбиране той.

Саманта се сепна, после се разсмя, но не можеше да му каже „не съм като нея“. Опита се да му обясни своите възгледи.

— Просто ми се струва, че няма да имам достатъчно време за съпруг, след като трябва да се грижа за ранчото, за вас децата и за още толкова други неща.

Той я погледна проницателно, после посочи инвалидния й стол.

— Заради това е, нали?

Въпросът му я блъсна като юмрук в стомаха. Бе изрекъл истината, ала тя не можеше да я признае пред никого, та дори и пред себе си.

— Не, не е заради това. — Но се запита дали той разбира, че лъже. И без да му остави време за други въпроси, го избута навън.

Посетиха конюшните и голямата трапезария, спряха да погледат две крави в специално оградена ливада и отидоха да поплуват в басейна. По това време на деня в ранчото бяха само няколко от по-малките деца. Другите бяха на училище, закарани със специално пригодения автобус, който Сам бе купила. Но тези, които бяха останали, поздравяваха Тими сърдечно и с интерес, тъй че в три часа и половина, когато по-големите се прибраха, той дори вече не се стесняваше. Наблюдаваше ги как се учат да яздят, как се спускат към басейна на своите инвалидни колички и се гонят по широките, добре павирани алеи. Запозна се с Джош, ръкувайки се важно с него, и не свали очи от Саманта през цялото време, докато траеха уроците по езда. Остана до нея дори след като те свършиха.

— Още ли си тук, Тими? Мислех, че си се прибрал в стаята си. — Той само поклати глава, продължавайки да стиска мечето. Очите му бяха разширени от възбуда. — Искаш ли да дойдеш при мен преди вечеря? — Момчето кимна, подаде й ръка и така, хванати за ръце, двамата се върнаха в голямата къща. Сам му чете приказки чак докато удари старият училищен звънец, сигнал, че е време за вечеря.

— Може ли да седя до теб, Сам? — Тими отново изглеждаше разтревожен и тя го успокои. Подозираше, че е уморен след дългия първи ден в ранчото. И наистина, щом се настани до нея в голямата трапезария, започна да се прозява високо. Преди да сервират десерта, Сам се обърна да го погледне. Брадичката му вече се бе отпуснала на гърдите; и той се бе свлякъл в ъгъла на големия сив инвалиден стол, продължавайки да стиска мечето. С нежна усмивка Саманта свали дебелия си пуловер, загърна го с него като с одеяло и напусна масата, за да го закара. В стаята тя нежно го вдигна и с едно силно движение го прехвърли на леглото — от постоянното натоварване ръцете й бяха доста заякнали. Докато го събличаше, той леко се размърда. Развърза ортопедическите му апарати, смени памперсите, изгаси лампата и ласкаво прокара ръка по меката руса коса. Изведнъж си представи децата на Чарли, техните сладки личица и сини очички и като мълния я прониза споменът за онзи неудържим копнеж, който я бе обзел, когато за пръв път взе на ръце малката Саманта. Тогава бе почувствала, че в живота й има празнота, която никога няма да бъде запълнена. Ала сега, докато гледаше Тими, сърцето й преливаше от любов, сякаш беше нейно дете. Целуна го по челото, той се размърда под завивките и промърмори: