Даниел Стийл - Паломино

Тогава съдията насочи вниманието си към Саманта. Дари я с топла усмивка и каза, че е научил за благородното и дори свято дело, на което се е посветила, че е говорил с доста хора за ранчото и няма думи, за да изрази възхищението си. Увери я, че не се съмнява в добрите й намерения и в нейните възможности да обезпечи материално момчето по-добре от собствената му майка и че напълно съзнава колко труден е бил животът на Тими с тази млада жена. Тя обаче упорито се опитвала да намери верния път за себе си и за своя парализиран син. След трезво премисляне и особено след като разговарял с отец Риней, все пак стигнал до убеждението, че майката най-сетне е застанала здраво на краката си. Ето защо (тук той отправи сияйна усмивка на Тими) решил, че мястото на момчето е при родната му майка.

— А сега — посочи с ръка сепнатото момиче с розова блуза и разпиляна коса — вие можете да получите сина си. — Сетне, спазвайки официалната процедура, удари с чукчето и обяви с гръмък глас: — Съдът решава делото в полза на родната майка. — Стана от мястото си и напусна залата.

Саманта полагаше отчаяни усилия да не заплаче. Майката на Тими обаче не проявяваше подобна въздържаност, втурна се към него и едва не го събори от стола. Сам виждаше единствено как момчето бясно върти колелата, опитвайки се да избяга от нея, ала адвокатът здраво държеше стола му, докато тя го прегръщаше и крещеше с пълен глас:

— Детенцето ми… детенцето ми…

— Сам… Сам!

Жалните вопли на Тими късаха сърцето й, тя инстинктивно обърна стола си и се опита да се промъкне между Джош и Норман, за да стигне до него. Но Джош хвана ръчките отзад, а Норман застана на пътя й. Двамата мъже моментално се бяха разбрали, без да разменят и дума. Сега тя не можеше да направи нищо. Майката направо се бе проснала върху Тими.

— Махни се… — Сам се опитваше да избута Норман. — Трябва да го видя.

— Не може, Сам! — тихо, но твърдо каза той, а Джош не пускаше стола й.

— Трябва да го видя, по дяволите… Джош, пусни ме! — Тя се разплака. Адвокатът на майката вече буташе малката инвалидна количка към изхода на съдебната зала. В отчаянието си Тими се обърна назад и размаха ръчички със свито от болка лице.

— Сам… Сам!

— Обичам те! — извика тя. — Обичам те, Тими! Всичко е наред! — Момчето изчезна от погледа й и сякаш последното грамче сила я бе напуснало, Саманта зарови лицето си в длани и захлипа. В първия момент никой от двамата мъже не знаеше какво да стори, после Норман коленичи до нея.

— Толкова съжалявам, Сам… Ще обжалваме.

— Не — с усилие промълви тя. Извади носната си кърпа и поклати глава. — Не. Не мога да му причиня това.

Норман кимна и направи знак на Джош. Нямаше за какво да стоят повече тук. За Саманта и Тими всичко бе свършено. Тя го беше загубила.

До края на седмицата Саманта не се показа навън от голямата къща, през първия ден дори не излезе от стаята си. Норман бе дошъл да вземе нещата на Тими, за да ги върне на социалния работник, но тя не пожела да го види, Джош щеше да се погрижи за всичко. Сутринта Норман два пъти бе чукал на вратата й, дори бе опитал да говори с нея по телефона. Ала Сам не искаше да вижда никого, освен Тими. Току-що бе загубила и последната любов в живота си.

— Ще се съвземе ли? — тъжно попита Норман и Джош поклати глава с просълзени очи.

— Не знам. Тя е силна, но преживя много раздели. А тази… Нямате представа как обичаше това дете.

— Разбирам — тъжно кимна Норман. След като бе излязъл от съда предишната вечер, той бе седнал в своя мерцедес, бе натиснал до края газта и носейки се към къщи със сто и двайсет километра в час, се бе разплакал, за пръв път в своята кариера. — Бих искал да я видя, когато е готова за това. Ще ми се да поговорим и за евентуално обжалване. Мисля, че би си струвало. Случаят е необикновен, понеже възраженията срещу Сам са, че е неомъжена и парализирана. Но е направо нечувано, че делото бе решено в ущърб на жена като нея и в полза на една проститутка и наркоманка само защото е родна майка на детето. Готов съм да стигна чак до върховния съд.

— Ще й кажа. — Джош явно беше съгласен с него. — Когато я видя.

— Тя няма да извърши някоя глупост, нали? — разтревожи се изведнъж Норман.

Джош се замисли.

— Не вярвам. — Не знаеше, че веднъж е правила опит в нюйоркската болница.

Но сега Сам не мислеше за самоубийство. Само й се искаше да е умряла. Слабата ирационална надежда, че някой ден ще си върне Тими, я спираше да не извърши нещо наистина глупаво. За сметка на това прекара в леглото цели два дни, без да помръдне оттам и без да се храни. Ставаше единствено за да отиде до банята. Плачеше, спеше и пак плачеше. В края на втория ден я събуди силно блъскане по вратата. Нямаше никакво намерение да отваря и се спотаи в леглото, ала след малко чу звън от счупено стъкло и разбра, че някой е влязъл. Извика изплашено: