Даниел Стийл - Горчива орис

Започна да става религиозна, а астмата й я безпокоеше по-малко, отколкото преди. Записа се за задочно обучение в местния колеж. Можеше да го завърши за две години и да ходи вечер на училище, за да получи бакалавърска степен щом излезе. Караше също и секретарски курсове, които щяха да й помогнат да си намери работа, когато замине за Чикаго.

С течение на времето дори Дейвид забеляза промяна у нея. Когато я посещаваше я намираше уверена и странно примирена. Това й помогна, когато разбра, че са загубили обжалването и че ще трябва да излежи цялата двегодишна присъда да приеме новината философски. Беше минала точно година от произнасянето на присъдата и Дейвид направо не можеше да повярва, че те отново са загубили, но тя прие вестта много спокойно. Грейс бе тази, която го утешаваше, когато той й говореше колко зле се чувства задето отново се е провалил, и му припомняше, че вината не е негова. Той бе направил всичко възможно. От нея се искаше само да оцелее още една година в затвора. Не беше лесно, но й оставаше единствено да гледа напред. Докато я слушаше, той се развълнува повече от всеки друг път, но в същото време го болеше. Даде си сметка, че идва да я вижда все по-рядко, защото срещите с нея му напомняха за несвършеното по процеса й. Все още беше обсебен от мисълта за нея. Тя беше толкова красива, млада, невинна, а бе имала много лош късмет през краткия си живот, ала въпреки всичко, което чувстваше към нея, не беше способен да направи нищо, за да промени нещата. Усещаше се безпомощен, нервен и неспособен. Понякога се чудеше дали ако беше спечелил обжалването, щеше да е по-различно? Тогава може би щеше да има смелостта да й признае, че я обича. Ала така, както стояха нещата, той не събра кураж да й каже, а Грейс изобщо не подозираше.

От известно време Моли бе разбрала за чувствата на Дейвид, но не коментираше. Напоследък младият адвокат бе казал твърде много неща. Тя отдавна усещаше до каква степен той е завладян от Грейс. Непрекъснато говореше за нея. Новата му приятелка няколко пъти му обръщаше внимание и му казваше, че това не е нормално. Според нея той страдаше от „комплекс на герой“ и се опитваше да спаси Грейс. Не му спестяваше много неща, някои от които бяха болезнени. Но в неговото съзнание се бе загнездил един обикновен факт — той бе се провалил с Грейс. Затова всеки път, когато я виждаше, той се чувстваше все по-зле. През втората й година в „Дуайт“ Дейвид съвсем разреди посещенията. Нямаше и основателна причина за среща. Не можеше да обжалва повече. Нямаше какво повече да направи за нея, освен да й бъде опора. А приятелката му не преставаше да му повтаря, че трябва да живее собствения си живот.

На Грейс срещите с него й липсваха. Тя разбираше, че той не е в състояние да направи нищо повече, освен това знаеше, че има някой, който означава много за него. При последните няколко посещения й бе споменал и Грейс имаше усещането, че той се чувства виновен задето идва да я вижда. Питаше се дали приятелката му не ревнува.

Моли все още идваше, не толкова често, колкото би желала, но колкото й позволяваше професионалната заетост, винаги ободряваше Грейс при срещите им. Освен това Грейс се чувстваше добре с единствените си други две приятелки — Люана и Сали. Прекара втората си Коледа в „Дуайт“ с тях, в тяхната килия, заедно изядоха шоколадите и сладките, които Моли й изпрати.

— Била ли си някога във Франция? — попита Люана, а Грейс поклати глава и се усмихна. Понякога я питаха странни неща, като например дали не е от друга планета. В известна степен бяха прави. Люана бе от гетата на Детройт, а Сали — от Арканзас. Люана обичаше да я дразни и я наричаше „Оки“, което означаваше земеделски работник, преселник от Оклахома.

— Не, никога не съм била във Франция — Грейс им се усмихна. Бяха странно трио, но в същото време ги свързваше добро приятелство. Сякаш те бяха като родителите й, от които Грейс бе лишена. Защитаваха я, наблюдаваха я, мъмреха я и я учеха на всичко необходимо, за да оцелее в затвора. Странно, но те я обичаха. За тях бе просто дете, но за нея имаше надежда. Някой ден тя щеше да живее нормално. Гордееха се с нея, когато получаваше добри бележки. А Люана непрекъснато й повтаряше, че някой ден тя ще стане важна личност.

— Не мисля така — смееше се Грейс.

— Какво ще правиш, когато излезеш оттук? — все я питаше Люана и тя всеки път отговаряше едно и също.

— Ще замина за Чикаго и ще си потърся работа.

— Какво ще правиш? — Люана обичаше отново и отново да слуша за това, тя беше с доживотна присъда, а на Сали й оставаха още три години. Грейс излизаше след година, а после й предстоеше нов живот и бъдеще. — Трябва да станеш един от онези модели, като по телевизията. Или в някоя телевизионна игра?