Даниел Стийл - Горчива орис

Моли бе единствената й приятелка, а Дейвид бе толкова далеч, сега наистина нямаше към кого да се обърне. Грейс отново бе сама, като се изключат двете й приятелки в затвора.

Сестрата й каза, че трябва да се върне на работа на следващия ден и тя бе щастлива, че не я изпратиха в дупката затова, че два дни е отсъствала от работа. Тя обаче продължи да изпробва късмета си. На следващия ден отново не направи усилие да стане въпреки заплахите и молбите на Сали и Люана. Просто лежеше и искаше да е мъртва, както Моли.

Този ден я отведоха в дупката и я оставиха там в тъмното, без дрехи, само с едно хранене за денонощието. Когато се върна, изглеждаше слаба като дъска и бе много бледа, но по очите й Сали видя, че отново е жива, все още с дълбока душевна травма, но бе преодоляла депресията.

От този ден нататък тя никога повече не спомена за Моли. Не говореше за никого от миналото си — нито за Дейвид, нито за Моли, нито за родителите си. Живееше единствено с настоящето, а от време на време отваряше дума за заминаването си в Чикаго.

Най-сетне този ден дойде, а тя не бе сигурна, че е готова за свободата. Нямаше планове, никакви дрехи, нито един приятел, само малко пари, с които да изкара известно време. Беше завършила задочно полувисше образование, в затвора бе помъдряла, бе станала по-търпелива и силна. Бе висока и стройна, красива и по-калена от всякога. Люана я караше да вдига тежести и да тича и това наистина оформи фигурата й. Когато напускаше затвора, беше много красива с тъмнокестенявата си коса, опъната назад на конска опашка, облечена в бяла риза и джинси. Приличаше на другите момичета от колежа, толкова бе свежа и млада, едва двайсетгодишна, ала в душата й вече бе натрупан опит, в сърцето си къташе спомена за няколко души, които никога нямаше да забрави, като Моли, Люана и Сали.

— Пазете се — рече им дрезгаво, когато си тръгваше. Тя ги прегърна и ги притисна силно. А Люана я целуна по бузата като малко момиченце, което изпращаха да си играе.

— Внимавай, Грейс. Бъди умна. Оглеждай се, вярвай на интуицията си… отиди някъде, момиче. Бъди личност. Ти можеш да го направиш.

— Обичам те — прошепна Грейс. — Обичам и двете ви много. Нямаше да оцелея без вас. — И наистина бе така. Те я бяха спасили.

Тя целуна Сали по бузата и тя се почувства неудобно.

— Само внимавай да не направиш някоя глупост.

— Ще ви пиша — обеща тя, но Сали поклати глава. Тя знаеше много добре. Беше видяла много приятели да идват и да си отиват. Щом излезеш всичко свършва, до следващия път.

— Недей — грубо отвърна Люана. — Не искаме да ни се обаждаш. Не искаме да ни знаеш. Забрави ни. Върви да живееш Грейс, остави всичко това зад себе си. Започни нов живот… излез оттук и никога не се обръщай назад. Не бива да взимаш със себе си нищо оттук.

— Вие сте мои приятелки — увери ги тя със сълзи в очите, но Люана отново поклати глава.

— Не, не сме, момиче. Ние сме призраци. Ние сме само спомени. Забрави ни веднъж завинаги и бъди щастлива, че вече не си тук. И не се връщай никога, чу ли! — Тя й се закани с пръст, а Грейс се засмя през сълзи.

В думите на Люана имаше много истина, но тя не можеше просто така да ги изостави и да ги забрави. Или може би точно това трябваше да направи? Дали ще се наложи да остави всичко зад себе си, за да върви напред? Би искала да може да попита Моли.

— А сега изчезвай! — Люана леко я побутна напред и след няколко минути тя мина през главния портал с камионетката на път за автобусната гара в града. Те стояха на оградата и й махаха, а тя се обърна и им махаше през прозореца, докато ги изгуби от поглед.

От „Дуайт“ до Чикаго пътува с автобус по-малко от два часа. Когато напускаше изправителния център, й дадоха сто долара в брой. Дейвид й бе открил чекова сметка, преди да се премести на запад. В нея имаше пет хиляди долара, а останалото бяха спестяванията, които тя бе обещала да не пипа.

Когато пристигна в Чикаго нямаше представа нито къде да отседне, нито къде да отиде. Беше казала на управата на затвора за къде заминава и те бяха дали името й на един офицер, който отговаряше за освободени затворници с неизтекла присъда. Трябваше да му се обади до два дни. Имаше името, адреса и телефонния му номер. Луис Маркес. Едно от момичетата в „Дуайт“ я бе посъветвало къде да си намери евтин хотел.

Автогарата в Чикаго бе на „Рандолф“ и „Диърборн“. Хотелите, които търсеше, бяха няколко пресечки по-нататък. Ала когато видя какви хора се навъртат по улицата, желанието й да си потърси подслон там се изпари. Видя проститутки, хора, които наемаха стаи по час, а когато удари звънеца на рецепцията, за да повика администратора, пред нея пробягаха две хлебарки.