Даниел Стийл - Горчива орис

Два-три пъти разговаря с Моли по този въпрос, оплака се колко й е тъжно понякога, когато мисли за него. Имаше твърде малко приятели и загубата на един от тях й причиняваше истинска болка. А и той бе много важен за нея. Ала Дейвид вече имаше друг живот.

— Понякога човек трябва да позволява на приятелите да си отиват — спокойно й говореше Моли. — Знам колко много се грижеше той за теб, Грейс, и ми се струва, че се чувстваше зле, защото не успя да те измъкне и да спечели обжалването впоследствие.

— Той свърши добра работа — с преданост отвърна Грейс. За разлика от повечето затворнички в „Дуайт“ тя не обвиняваше адвоката си задето бе влязла в затвора. — Просто ми липсва, това е всичко. Познаваш ли приятелката му?

— Срещали сме се веднъж-дваж — Моли се усмихна. Разбираше, че Грейс няма ни най-малка представа за чувствата на Дейвид към нея след процеса. От една страна, тя му беше като по-малка сестра, а от друга, като несбъдната, но все още желана мечта. Ала годеницата му бе умна. Тя също го бе усетила и според Моли не беше случайно, че поиска да се преместят в Калифорния. — Тя е много умна млада жена — дипломатично отвърна лекарката. Нямаш намерение да казва на Грейс, че не я хареса. Вероятно обаче тя бе подходяща за него. Беше умна, с твърд характер и амбициозна, а според хората, които я познаваха — дяволски добра адвокатка.

— А с теб какво става? Кога ще се жените с Ричард? — попита я Грейс.

— Скоро. — Най-сетне през април двамата с Ричард бяха насрочили датата. Щяха да се оженят на първи юли и да заминат на меден месец на Хаваите. В продължение на шест месеца двамата с Ричард се опитваха да уредят отпуските си по едно и също време. А два месеца и половина по-късно Грейс щеше да е на свобода. Трудно бе да се повярва, че са минали близо две години. От една страна, сякаш бе миг, а от друга — цяла вечност.

В деня преди венчавката Моли отиде да посети Грейс, покани я, след като излезе от затвора, преди да замине за Чикаго да им погостува няколко дни. Грейс вече й бе обещала да прекара Деня на благодарността с тях, а може би и Коледа. В деня на сватбата им тя остана почти цял ден в килията си, мислеше за тях, пожелаваше им всичко хубаво. Знаеше всичко за плановете им, в подробности. Беше виждала роклята на снимка, знаеше кой ще присъства. Известен й бе дори часът на полета до Хаваите. Заминаваха в четири часа от Чикаго за Хонолулу и пристигаха в десет часа местно време. Щяха да отседнат в „Аутригър Уайкики“. Грейс си представяше всичко картинно, когато седна да гледа новините с останалите затворнички в девет часа, точно преди заключването, имаше чувството, че е присъствала на венчавката.

Договаряше с Люана да работят заедно на следващата сутрин, когато с периферното си зрение видя по телевизията някаква самолетна катастрофа. Говореха за самолет на ТУА, който експлодирал и се пръснал във въздуха преди час над Скалистите планини. Все още подробностите бяха неизвестни, но от авиокомпанията допускаха, че става дума за бомба и смятаха, че няма оцелели.

— Какво беше това? — попита Грейс жената до нея. — Къде са били?

— Над Денвър, струва ми се. Смятат, че терористи са го взривили. Полетът е бил от Чикаго за Хонолулу през Сан Франсиско. Грейс усети да я полазват ледени тръпки, сърцето й се разкъсваше от болка. Не можеше да бъде. Не и това. Не беше възможно… не и след всичките тези години. Не и двамата… на медения им месец… единствената й приятелка… единственият човек, на когото можеше да разчита и при когото можеше да отиде. Пребледня като смъртник, дробовете й започнаха да хриптят, Сали забеляза, че изважда инхалатора си. Веднага разбра от какво се страхува Грейс.

— Сигурно не е техният полет. На ден има десетина до Хонолулу. — Сали също знаеше за медения месец на Моли, беше отегчена до смърт от седмици да слуша за сватбата. Но сега и тя се притесни за тях и искаше да вдъхне кураж на Грейс. Наистина бе невероятно да е бил техният самолет. Седмица по-късно, след седем безсънни нощи и безкрайни дни Грейс разбра. Писа до болницата и попита дали Моли е добре и получи писмо, в което й съобщаваха, че доктор Йорк и доктор Хевърсън са загинали в катастрофата, за която е чула, на път за медения им месец. В писмото се казваше, че цялата болница скърби.

След като разбра за случилото се, Грейс си легна и три дни по-късно още не бе станала. Сали и Лю я прикриваха, доколкото можеха. Разправяха, че пак е имала астматичен пристъп и че едва се оправя въпреки хапчетата и инхалатора. Вече нямаше човек, който да не знае за инхалатора, а и тя не се притесняваше да го използва. След като Лю бдеше над нея, никой не би посмял да го вземе или открадне. Ала този път, когато сестрата дойде в килията, разбра, че не астмата я безпокоеше. Грейс дори не й отговаряше. Само лежеше, вперила поглед в стената, отказваше да стане и дори да отговаря.