Даниел Стийл - Горчива орис

Преди да я отведат, тя нежно докосна ръката му и за миг, когато я погледна, му се стори като светица. Бе приела ориста си, понасяше съдбата си. Държеше се много по-достойно, отколкото се предполагаше за годните й и бе особено красива, когато я отведоха в белезниците. Извърна се веднъж, за да му махне, а неговият поглед се бе замъглил от сълзите, които се стичаха по бузите му.

В осем часа я качиха на автобуса за „Дуайт“ с вериги на краката и белезници. Бе нещо обичайно да превозват затворници по този път и Грейс не правеше никакво изключение. Странно, но тя установи, че след като цялата я оковаха във вериги, пазачите повече не разговаряха с нея. За тях тя бе престанала да е личност. Нямаше кой да й каже довиждане, да й пожелае всичко добро. Моли бе идвала предишната вечер, Дейвид — на сутринта, а пазачите я гледаха как тръгва, без да кажат нито дума. Не бе им създавала никакви неприятности, но за тях тя бе поредната осъдена, лице, което скоро щяха да забравят, част от всекидневните срещи с углавни престъпници.

Що се отнася до пазачите единственото, с което щяха да я запомнят, бе, че за нейния случай писаха много във вестниците. Ала всъщност това не беше кой знае колко чудно. Бе убила баща си, не беше нито първата, нито последната. Не се бе отървала безнаказано. Според тях тя бе късметлийка, че я осъдиха за непредумишлено убийство, а не за убийство първа степен. Ала Грейс бе имала твърде малко късмет в живота си.

Пътуването от Уотсика до „Дуайт“ продължи час и половина, автобусът се носеше по пътя, а веригите й дрънчаха, глезените и китките я боляха. Беше неудобно пътуване до зловещо местоназначение. През по-голямата част от пътя Грейс седя сама, после един час преди „Дуайт“ взеха още четири жени от един местен арест и една от тях закопчаха на седалката до нея. Беше момиче с около пет години по-голямо от нея, ала с вид на престъпница. Щом се настани огледа Грейс с неприкрит интерес.

— Била ли си преди в „Дуайт“?

Грейс поклати глава, нямаше никакво желание да подхваща разговор. Вече бе стигнала до извода, че колкото по-малко откровена бе, толкова по-добре щеше да е в затвора.

— Защо си тук? — Момичето мина направо на въпроса, измери Грейс с поглед. В мига, в който я видя, разбра, че е наивница. Беше й съвсем ясно, че Грейс никога преди не е била в затвор и надали щеше да оцелее там. — На колко години си, хлапе?

— На деветнайсет — излъга Грейс, добави едва година към възрастта си, за да убеди мъчителката си, че е голяма. За нея деветнайсет години бяха наистина сериозна възраст.

— Играла си с големите момичета, а? Какво си направила? Откраднала си някоя паста ли?

Грейс само вдигна рамене и известно време пътуваха в мълчание. Нито можеше да види нещо, нито имаше какво да прави. Прозорците на автобуса бяха закрити, за да не гледат навън и никой да не ги зърне и това й действаше потискащо.

— Чете ли за големите арести заради наркотици в Канкаки? — попита момичето след малко и пак я огледа.

Ала у Грейс нямаше нищо загадъчно. Беше такава, каквато изглеждаше, много младо момиче, което не се вписваше в обстановката. Онова, което спътницата й не долови, е колко много страдаше, че се е озовала тук. Лицето на Грейс бе безизразно, когато я погледна, последната частица от душата й се беше затворила при раздялата с Дейвид и Моли. Вече никой не можеше да надникне вътре в нея. Възнамеряваше да се държи така и ако имаше малко късмет, щяха да я оставят на мира, когато стигнеше в затвора.

Докато бе в ареста беше чувала отвратителни истории за изнасилвания и нападения с нож, но сега се насилваше да не мисли за това. След като бе оцеляла последните четири години, трябваше да успее и през следващите две. Нещичко в думите на Моли и Дейвид я бе обнадеждило и въпреки всички нещастия в живота й дори само заради тях тя бе твърдо решена да успее. Вече бе различно. Някой се грижеше за нея. Имаше двама приятели, за пръв път в живота си. Те й бяха съюзници.

— Не съм чела — отвърна Грейс тихо и другото момиче с раздразнение сви рамене. Беше с изрусена коса, която сякаш бе отсечена до раменете й и никога не бе виждала гребен. Очите й бяха студени и жестоки и когато погледна ръцете й, Грейс забеляза, че има силни мускули.

— Опитаха се да ме накарат да свидетелствам срещу големите момчета, ама аз да не съм доносница. Аз съм почтена, знаеш ли? Освен това нямам никакво намерение да се насадя и да ме намерят в „Дуайт“ да ми видят сметката. Разбираш какво казвам, нали? Включваш ли?