Даниел Стийл - Горчива орис

Акцентът й подсказваше, че е от Ню Йорк и тя напълно отговаряше на представата на Грейс за обитателките на затвора. Имаше вид на люта и безпощадна, на човек, който можеше да се грижи за себе си. Имаше нужда да говори, започна да разказва на Грейс за гимнастическия салон, който помагала да се построи, и за работата в пералнята последния път, когато била в затвора. Докато била там, имало две бягства, но за един ден хванали всички избягали жени.

— Не си струва, дават ти още пет години щом го направиш. Ти колко ще лежиш? Аз съм за десет години този път, ще изляза след пет. — Пет години… десет… на Грейс й изглеждаха цяла вечност. — А ти?

— Две години — отвърна Грейс, без да споделя повече подробности. И без това й се виждаше достатъчно дълго, макар че сигурно бе по-добре отколкото ако й бяха дали десет години или най-страшната присъда.

— Това е нищо, хлапе, ще мине като миг. Така — тя се ухили и Грейс забеляза, че зъбите й от двете страни липсваха. — Девствена си, а? — Грейс я погледна нервно при този въпрос. — Имам предвид, че ти е за пръв път, нали? — Наистина бе наивница и това забавляваше по-голямото момиче. Тя отиваше за трети път в „Дуайт“, а беше само на двайсет и три. Бе живяла бързо.

— Да — отвърна Грейс лаконично.

— Какво си направила? Обир, кражба на коли, търговия с наркотици? Това е по моята част. Друсам се с кокаин от деветгодишна. Започнах да го продавам в Ню Йорк на единайсет. Известно време прекарах във възпитателно училище, ама да знаеш само какво шибано място беше. Вкарваха ме там четири пъти. После дойдох тук. — Бе прекарала живота си в изправителни заведения. — В „Дуайт“ не е лошо. — Говореше като за хотел, в който от време на време се отбиваше. — Там има и добри момичета, и банди като ония фъшкии от „Арийско общество“. Трябва да внимаваш и да се пазиш от някои побеснели чернилки, които мразят белите от „Арийско общество“. Стой далеч от тях и няма да имаш проблеми.

— А ти? — Грейс я огледа предпазливо, но с интерес. Беше цяло чудо, защото преди три месеца Грейс дори не бе си представяла подобна ситуация. — Какво правиш ти, когато си в затвора?

Пет години бяха цяла вечност за затвор. Сигурно има какво да се прави там. Грейс искаше да ходи на училище. Вече бе разучила, че има курсове, които би могла да посещава, не ставаше дума за козметични курсове, нито за изработване на метли или на табелки, от които нямаше кой знае каква полза. Ако изобщо имаше някаква възможност, Грейс искаше да учи задочно в местния колеж.

— Не знам какво ще правя — отговори другото момиче. — Сигурно ще чакам. Нищо друго не ми остава. Една моя приятелка е там от юни. Бяхме много близки, преди да ме арестуват.

— Значи си добре. — Не беше лошо човек да има приятел там.

— Да, вярно е. — Разсмя се другото момиче и най-сетне се представи, казвала се Анджела Фонтино. В затвора рядко се представяха. — Времето минава по-бързо, когато знаеш, че в килията някое хубаво малко задниче те чака да се върнеш от работа от пералнята.

Точно такива истории бе чувала Грейс и от това се ужасяваше. Кимна на другото момиче и не продължи разговора, но Анджела буквално се развличаше със срамежливостта на Грейс. Обичаше да дразни малките глупави бебчета. От години бе живяла в толкова изправителни заведения, че бе опитала всякакъв вид секс. Дори в определени случаи предпочиташе жените.

— Грубо ли ти прозвуча, хлапе? — Анджела се ухили, показа в цялата й прелест щърбата си уста. — Свикнала си другояче. Почакай само, в края на двете години може дори да решиш, че повече харесваш момичетата. — Грейс нямаше какво да й каже, не искаше да я насърчава, нито да я обижда. После Анджела се изсмя силно и се опита да разтърка китките си, в които белезниците се бяха врязали дълбоко. — О, Боже, ти май наистина си девствена, а, бебче? Имала ли си някога приятел? Ако не си, може би изобщо не трябва да се отдаваш на никой, можеш да си останеш така завинаги. В края на краищата не е толкова лошо. — Тя се усмихна и Грейс усети, че стомахът й се обръща.

Това й напомни за следобедите, когато се прибираше вкъщи и знаеше какво я очаква вечерта. Би дала всичко да не се прибере, но си даваше сметка, че трябва да се грижи за майка си и беше наясно какво ще последва. Беше неизбежно като залязващото слънце. Нямаше начин да се спаси. Сега се чувстваше по същия начин. Дали ще я изнасилят? Или просто ще я използват, както правеше баща й? Как ще им се противопостави? Ако бяха десет или дванайсет или дори две, какъв шанс би имала? Сърцето й се сви, когато си помисли за бъдещето и за обещанията, които даде на Моли и Дейвид, че ще бъде силна и ще оцелее. Ще направи всичко възможно, но какво ще стане, ако е непоносимо… ами ако… тя се загледа безнадеждно в пода, когато от шосето се отбиха към Изправителния център „Дуайт“. Другите й спътнички дюдюкаха, подвикваха и тропаха с крака, Грейс седеше неподвижно, вперила поглед пред себе си, опитвайки се да не мисли за онова, което Анджела й бе казала.