Даниел Стийл - Горчива орис

Вечерта, когато я видя, Моли отчаяно се опитваше да я насърчи.

— Не бива да се предаваш, Грейс, не бива. Досега си успявала. Остава ти да извървиш останалата част от пътя. Две години не са вечност. Когато излезеш, ще си на двайсет. Имаш достатъчно време да започнеш нов живот и да загърбиш всичко.

Дейвид й каза същото. Да има търпение и да се пази възможно най-добре в затвора. Ала всички знаеха, че няма да е лесно.

Тя трябваше да бъде силна. Нямаше вече избор. Ала тя бе силна толкова дълго време, че понякога имаше желанието да не бе оцелявала. Много по-лесно щеше да е умряла, колкото да преживее целия процес и да влезе в затвора. Тази вечер тя каза на Моли, че би искала да е застреляла себе си, а не баща си. Щеше да е много по-просто.

— Какво, по дяволите, означава това? — Младата психиатърка се ядоса много. Крачеше нервно из стаята, очите й блестяха от гняв. — Да не би да възнамеряваш да се предадеш? Е, добре, получи две години. Но това не е доживотна присъда. Можеше да е много по-лошо. Сега краят му се вижда. Знаеш точно колко ще продължи и кога ще свърши. А с баща ти нямаше да е така.

— Какво ли ще е там?

Погледът на Грейс бе пълен с ужас, сълзите напълниха очите й и се стичаха по бузите й като две самотни поточета. Моли би дала всичко на света, само и само да промени нещата за нея, ала нямаше повече какво да направи. Единственото, на което бе способна, бе да й предложи, обичта, подкрепата и приятелството си. Двамата с Дейвид се бяха привързали силно към Грейс. Понякога с часове разговаряха за нея, за несправедливостта, която бе преживяла. А сега я чакаше ново изпитание. Тя трябваше да бъде много силна. Моли държеше Грейс в ръцете си, докато тя плачеше, и се молеше отнякъде да й дойде сила да преживее каквото я очакваше. Дори само мисълта за това караше Моли да потръпне.

— Ще ме посетиш ли? — попита Грейс с приглушен глас.

Моли седеше до нея и я бе прегърнала през раменете. След раздялата тя непрестанно щеше да говори за нея. Дори Ричард се бе отегчил да слуша за Грейс, същото важеше за приятелите и колегите на Моли. Подобно на Дейвид тя бе завладяна от нея, а изглежда само той разбираше чувствата й към Грейс. Дейвид и Моли не преставаха да се тревожат за неправдата, която бе изстрадала, за болката, а сега и за опасността, която щеше да я дебне ден и нощ в затвора. Те се чувстваха като нейни родители.

Когато си тръгна, Моли се разплака, и обеща в края на седмицата да отиде до „Дуайт“. Дейвид вече планираше да си вземе почивен ден и да я посети, да обсъдят обжалването и да се увери, че се чувства възможно най-добре в дадените условия. Според това, което бе чувал, мястото не бе от най-приятните и подобно на Моли бе направил всичко възможно, за да промени обстоятелствата. Ала усилията им се бяха оказали недостатъчни — независимо колко усърдно бяха работили и колко се грижеха за нея. Независимо от това, което бяха направили, а те бяха използвали всички достъпни им възможности, то не бе достатъчно, за да я спаси, да й гарантира оправдаване. За да бъде справедлива към Дейвид, би трябвало да каже, че всичко бе срещу нея.

— Благодаря ти — промълви тя тихо на Дейвид на следващата сутрин, когато той дойде да се сбогува с нея в седем часа. — Ти направи всичко, което зависеше от теб. Благодаря ти — прошепна Грейс, целуна го по бузата, а той я прегърна, пожела й да се справи, да се пази колкото е възможно по-добре през следващите две години в затвора. Той знаеше, че ако тя реши, може. У нея имаше голяма вътрешна сила. Тя я бе опазила физически и душевно през кошмарните години с родителите й.

— Щеше ми се да се бяхме справили по-успешно — тъжно отбеляза Дейвид. Ала поне не бяха я осъдили за убийство от първа степен. Не би могъл да понесе, ако й бяха дали смъртна присъда. Когато я погледна, той осъзна нещо, което никога не бе му минавало на ум — ако бе по-голяма, а не осемнайсетгодишна, той щеше да се влюби в нея. Беше негов тип, у нея се криеше нещо толкова красиво и силно, че го притегляше като магнит. Ала като знаеше какво бе преживяла и колко млада бе, той не можеше да даде воля на чувствата си и трябваше да се насили да мисли за нея като за по-малката си сестра.

— Не се притеснявай, Дейвид. Всичко ще се оправи — успокои го тя с усмивка, искаше да го накара да се почувства по-добре.

Знаеше, че част от нея отдавна е умряла, а каквото бе останало от тялото и душата й просто щеше търпеливо да чака кога по-висшата сила ще реши, че животът й е свършил. За нея нямаше по-голямо облекчение от смъртта, нямаше какво да губи, нямаше за какво да живее. Само някъде дълбоко в себе си тя чувстваше, че е длъжна да оцелее заради него и заради Моли. Те бяха направили толкова много за нея, бяха първите хора в живота й, които истински се интересуваха от нея. Нямаше право сега да ги подведе. Дори само заради тях нямаше право да се откаже от живота.