Даниел Стийл - Горчива орис

— Не исках да я плаша като й кажа колко много е изхарчил за лекарства или колко много дължи на мен. Затова й отговорих, че баща й има много пари. — После той се обърна с мрачно изражение към съдебните заседатели. — Сигурно изобщо не е трябвало да казвам това. Може би, ако бях премълчал, той щеше да е жив и днес — отбеляза Франк Уилс и погледна с очевиден за цялата зала укор, а тя се бе втренчила в него с изумление.

— Никога не съм го питала подобно нещо — прошепна тя на Дейвид. Не можеше да повярва, че Франк каза подобно нещо. Никога не бе се интересувала за баща си или за парите му.

— Сигурен съм, че не си — унило отвърна Дейвид. Моли бе права. Този човек бе като змия, той се опитваше да се отърве от Грейс. Дейвид вече знаеше, че Джон Адамс се бе разпоредил всичко да остане на Франк, ако Грейс умре или бъде лишена от права по някакъв начин — къщата, практиката и всичките му пари до стотинка. Не бе останало много, но Дейвид подозираше, че има повече, отколкото Франк би допуснал да се знае. Единственото, което искаше сега, бе да си гарантира, че Грейс няма да бъде наследница. Ако бъде освободена, тя би могла впоследствие да претендира и може би да наследи част от състоянието. Франк Уилс държеше да е сигурен, че това няма да се случи. — Вярвам ти — отново я увери Дейвид, но проблемът бе, че той бе единственият. И защо да й вярват. Бе признала, че е убила баща си, а Франк Уилс беше убедителен свидетел.

Най-сетне обвинението приключи със свидетелите и дойде ред на Дейвид да представи своите, които да свидетелстват за характера и поведението й. Ала толкова малко хора я познаваха, няколко учители, някои стари приятели. Повечето заявиха, че е срамежлива и необщителна, а Дейвид обясни защо е било така, тя е криела грозната тайна за дома си и е живеела в постоянен ужас. После той призова лекаря, който я бе прегледал в „Мърси Дженерал“. Той обясни с подробности всички увреждания, които бе наблюдавал при нея.

— Можете ли да потвърдите със сигурност, че госпожица Адамс е била изнасилена? — попита прокурорът по време на кръстосания разпит.

— Никой не би могъл да го каже с абсолютна сигурност. До известна степен трябва да се позове на показанията на жертвата. Ала всеки определено би могъл да твърди, че продължително време тя е била обект на брутален секс. Установих стари белези от разкъсвания и увреждания, разбира се, а също и големи нови белези.

— Възможно ли е подобна „бруталност“ да се прояви при нормален секс или при прекомерно енергичен секс или дори при някакъв тип дегенерираща личност? С други думи, ако госпожица Адамс е имала някакви мазохистични наклонности или е обичала да бъда „наказвана“ от някои от предполагаемите й безбройни приятели, би ли довело това до същите резултати? — попита той многозначително с очевидно пренебрежение към факта, че всички, които я познаваха, заявиха, че тя никога не е излизала с никого и не е имала приятел.

— Да, предполагам, ако го е предпочитала по-грубо би могло да се стигне до подобни увреждания, трябва да е било много грубо — заключи лекарят и прокурорът се усмихна злобно на съдебните заседатели.

— Само мога да предполагам как го предпочитат някои хора.

Дейвид непрекъснато отправяше възражения и извърши огромна по обем работа, но беше изключително трудно да се бори с тяхното твърдение за преднамереност. Той призова за свидетел Моли, а най-накрая самата Грейс и тя беше направо трогателна. В друг град тя би убедила дори хората с най-твърди души, но не и в този. Хората от Уотсика обичаха Джон Адамс и не искаха да й повярват. Говореха за това навсякъде. В магазините, в ресторантите. Темата не слизаше от страниците на печата. Местната телевизия дори предаваше репортажи от деня в новините, снимки на Грейс се виждаха на екрана при всяка възможност. Нямаше край.

Съдебните заседатели обсъждаха случая три дни, а Дейвид, Грейс и Моли останаха да чакат в съдебната зала. Когато се уморяваха да седят там, в продължение на часове се разхождаха в коридорите, зад тях тихо пристъпваше пазач. Грейс дотолкова бе свикнала с белезниците, че почти не забелязваше, когато й ги слагаха, освен когато нарочно не ги затягаха твърде много. Това обикновено правеха служителите, които познаваха и обичаха баща й. Беше й много странно дори да си представи, че ако съдебните заседатели я обявят за невинна, тя изведнъж може да се окаже на свобода. Ще се раздели с всичко това, все едно никога не е било. Ала с всеки изминал ден й се виждаше все по-малко вероятно, че ще може да спечели свободата си. Самият Дейвид се измъчваше от обстоятелствата, които бе неспособен да преодолее. Моли седеше и държеше ръката на Грейс. През последните два месеца тримата се бяха сближили доста. Те бяха единствените приятели, които Грейс някога бе имала и постепенно тя не само започна да им вярва, но и ги заобича.