Даниел Стийл - Горчива орис

— Не… ъ-ъ… май… по-близо… — Той кимна сякаш отговорът й бе най-обикновен, а Моли се опита да симулира липса на интерес, но бе очарована колко бързо Грейс започна да разговаря с Дейвид Глас и колко му вярва. Сякаш усещаше, че може да му се довери. Не беше така предпазлива както с Моли.

— Според теб колко близо? Около трийсет сантиметра? Или по-близо?

— Много по-близо… по-близо… — отвърна тя спокойно, а после отклони погледа си от него при мисълта какво би могъл да си помисли. Моли сигурно е споделила подозренията си. — Много близо.

— Как стана така? Какво правехте?

— Разговаряхме — отговори тя с дрезгав глас, отново сякаш дъхът й секваше и той разбра, че тя лъжа.

— За какво разговаряхте?

Непринуденият му въпрос я хвана неподготвена и тя запелтечи:

— Аз… ъ-ъ… предполагам, за мама. — Той кимна сякаш това е най-естествено и се облегна замислен на стола си, загледан в тавана. После отново й заговори, без да я поглежда, усещаше пулса на сърцето си да отеква в ушите му, когато се обърна към Грейс.

— Майка ти знаеше ли какво прави той с теб, Грейс? — Изрече го толкова внимателно, че Моли се просълзи, после бавно погледна Грейс и видя влага и в нейните очи. — Кажи ми, Грейс. Никой няма да разбере, освен нас, но аз трябва да знам истината, за да ти помогна. Знаеше ли тя?

Грейс се втренчи в него, искаше отново да отрече, искаше да се скрие от тях, но повече не беше в състояние, просто не можеше. Кимна и сълзите й се търкулнаха от очите й и пропълзяха надолу по бузите й. Той я наблюдаваше, взе ръката й и я стисна.

— Няма нищо, Грейс. Няма нищо. Не си могла да го предотвратиш.

Тогава тя отново кимна и от нея се откъсна мъчително ридание. Би искала да има смелостта да не им казва нищо, но всички те я преследваха, лекарката, полицаите, а сега и той, и й задаваха толкова много въпроси. Освен това по някаква необяснима причина тя повярва на Дейвид. Харесваше също и Моли, но Дейвид беше този, към когото можеше да се обърне.

— Знаеше. — Това беше най-тъжната дума, която той някога бе чувал и без да познава Джон Адамс, му се прииска да го убие.

— Ядосана ли му беше заради това? Ядосана ли бе на теб?

Грейс ги вцепени, когато отново поклати глава.

— Тя го поиска от мен… каза, че съм длъжна… — задуши се, докато говореше, трябваше да се бори с астмата си — … че трябва да се грижа за него, да бъда добра към него… и… тя настояваше — повтори Грейс, очите й бяха пълни със сълзи и с молба да й повярват. И двамата й вярваха, а сърцата им се свиваха от болка като я гледаха.

— Колко дълго продължи това? — попита той внимателно.

— Дълго време. — Когато го погледна, имаше вид на изчерпана докрай. Изглеждаше толкова уморена и крехка, той направо се зачуди дали ще може да оцелее. — Преди четири години… тя ме накара да го направя за пръв път.

— Какво бе по-различното онази вечер?

— Не знам… просто не можех повече… тя бе мъртва. Нямаше за какво да го правя повече… искаше да отидем в нейното легло… никога преди не съм го правила… и… той ме удари… и други неща. — Не искаше да им казва какво й е направил, но те все едно се досещаха от изследванията и снимките. — Спомних си за оръжието… просто исках той да спре… да се махне от мен… нямах намерение да го застрелвам… не знам. Просто исках да го спра. — И тя бе успяла. Завинаги. — Не знаех, че съм го убила. — Най-сетне тя им бе казала какво се е случило. В известен смисъл почувства облекчение. Беше изтощена. Беше много по-различно от това да каже на полицията. Знаеше, че Моли и Дейвид няма да кажат на никого и че й вярваха. В същото време разбираше, че полицията не би й повярвала. Смятаха баща й за съвършен. Познаваха го професионално, някои играеха голф с него в клуба му. Като че ли всички в града го познаваха и обичаха.

— Ти си смело момиче — тихо отбеляза Дейвид — и се радвам, че ми каза. — Всичко беше както Моли бе предположила, и дори още по-зле, майка й я бе принудила. Била е на тринайсет, когато е започнала. Само при мисълта му се повдигна. Онзи тип наистина беше извратено копеле, заслужаваше да бъде застрелян. Сега големият въпрос бе дали той ще успее да убеди съдебните заседатели, че Грейс се е защитавала след четири години ад в ръцете на баща си. Моли не бе успяла да убеди полицията, те твърде много бяха прехласнати по обществената репутация на Джон Адамс. Чудеше се дали съдебните заседатели също ще страдат от подобни заблуждения.

— Би ли казала пред полицията същото, което сподели с мен? — попита я спокойно Дейвид, но тя бързо поклати глава.