Даниел Стийл - Горчива орис

Седнаха и зачакаха. Дейвид запали цигара и предложи една на Моли, но тя отказа. Минаха пет минути и едва тогава пазачът се появи на прозорчето на вратата, която водеше към ареста, отключи и на прага се появи Грейс, която ги гледаше нерешително. Носеше същите джинси и фланелка. Нямаше кой да й донесе дрехи, а тя не бе взела нищо друго със себе си. Единственото, което имаше тук, бе каквото бе носила в нощта, след като уби баща си и я арестуваха.

Дейвид я наблюдаваше внимателно, когато тя влезе в стаята, беше висока и слабичка, стройна, имаше вид на много млада и срамежлива, но когато се обърна и го погледна, той видя, че погледът й е сякаш е десет годни по-възрастна. В него имаше толкова тъга и отчаяние, движеше се като кошута, която се готви да избяга в гората. Стоеше и ги гледаше, не знаеше какво ще излезе от тяхното посещение. Същия ден полицаите я бяха разпитвали четири часа и тя бе крайно изтощена. Бяха й казали, че има право на разпита да присъства адвокат, но тя вече бе признала, че е застреляла баща си и не смяташе, че отговорите на въпросите им могат да й навредят.

Беше получила съобщение, че Дейвид Глас ще е неин защитник и че по-късно ще дойде да я види. Нямаше вест от Франк Уилс и не беше го търсила. Нямаше на кого да се обади, нито към кого да се обърне. Беше чела вестници същия ден, първите страници и няколко статии бяха посветени на убийството, на възхитителния живот на баща й, адвокатската му практика и колко много е означавал той за хората. За нея пишеше относително малко, само че е на седемнайсет, че е учила в гимназията „Джеферсън“ и че го е убила. Предлагаха се няколко теории относно случилото се, но нито една не се доближаваше до реалността.

— Грейс, това е Дейвид Глас — Моли наруши тишината, когато ги представи един на друг. — Той е от кантората на обществените защитници и ще те представлява.

— Здравей, Грейс — поздрави я той тихо. Наблюдаваше лицето й, не беше свалил от нея очи откак тя влезе в стаята и не беше трудно да забележи, че е уплашена до смърт. Ала въпреки това тя се държеше вежливо и мило, подаде му ръка. Щом докосна пръстите й, той усети, че ръката й трепери в неговата. Когато тя заговори, Дейвид установи, че не й достига дъх и си спомни думите на Моли за астмата й. — Трябва да свършим малко работа. — Тя само кимна в отговор. — Следобед прочетох досието ти. Нещата не изглеждат розови за момента. Имам нужда преди всичко от информацията, която ти ще ми дадеш. Какво се случи и защо, каквото си спомняш. След това ще доведем следовател, който да провери нещата. Ще направим всичко, което се изисква от нас. — Опита се да звучи насърчаващо и се надяваше тя да не е твърде уплашена, за да го слуша.

— Няма какво да се проверява — отвърна тя тихо, седнала като истукан на един от четирите стола. — Аз убих баща си. — Когато го изрече, гледаше го право в очите.

— Знам, че е така — изглежда признанието й не му направи кой знае какво впечатление, наблюдаваше я съсредоточено. Разбра какво е видяла у нея Моли. Изглеждаше чудесно момиче, но сякаш някой бе пресушил живота в нея. Изглеждаше толкова малка и слаба, че човек би се зачудил дали е възможно да бъде докосната. Приличаше по-скоро на привидение, отколкото на човек от плът и кръв. У нея нямаше нищо обикновено. Нищо, което да подсказва, че тя е седемнайсетгодишно момиче, девойка, нищо, което да показва жизнерадост или ентусиазъм, характерни за тази възраст. — Помниш ли какво стана? — попита я той спокойно.

— До голяма степен — призна тя. Все още някои моменти й бяха неясни, като например кога точно е извадила пистолета от нощното шкафче на майка си. Ала тя помнеше как го почувства в ръката си и как натисна спусъка. — Застрелях го.

— Откъде взе оръжието? — Въпросите му изглеждаха много обикновени и тя изпита странното чувство, че нищо не я заплашва. Той се държеше непринудено и Моли отново благодари за късмета, че той пое случая. Надяваше се да й помогне.

— Беше в нощното шкафче на мама.

— А как го извади? Протегна ли се, за да го вземеш?

— Нещо такова. Просто го извадих.

— Баща ти изненада ли се, когато го взе? — Дейвид направи така, че въпросът да прозвучи най-шаблонно и тя кимна.

— Отначало той не го видя, изненада се, когато го забеляза… после се опита да го сграбчи и пистолетът гръмна. — Спомни си, че очите му се изцъклиха, после тя ги затвори.

— Сигурно си била много близо до него, а? Така ли? — Той й показа около метър разстояние. Знаеше, че са били по-наблизо, но искаше да чуе отговора й.