Даниел Стийл - Горчива орис

— Добре дошли в Царството на феите — обади се една от редовните посетителки. — Хубаво е тук, а?

— Престани да роптаеш, Валънтайн, ще дойде и твоят ред.

— Пъхни го, Хартман. — Двете бяха стари приятелки.

— С удоволствие. Искаш ли да погледаш, когато ми дойде редът?

Сърцето на Грейс щеше да изхвръкне, когато се приближи към стола, но прегледът бе медицински и не бе по-лошо от преживяното, просто беше унизително да се покаже пред публика, а поне пет-шест жени я зяпаха с неприкрит интерес.

— Хубава путка… ей, малка рибке, плувай към мама… хайде да си играем на чичо доктор… може ли и аз да погледна? — Тя сякаш не ги чуваше, присъедини се към следващата опашка в другия край на стаята и застана там в очакване на по-нататъшни инструкции.

После ги заведоха в банята и буквално ги поляха с почти вряла вода с маркуч. Използваха инсектициди за почти всяка окосмена част от тялото, напръскаха ги с гаден шампоан и после отново ги обляха с маркучите. Накрая воняха на химикали, а Грейс имаше чувството, че са я сварили в дезинфектанти.

Вещите им бяха прибрани в найлонови торби с етикети с имената им, всичко забранено щеше да бъде изпратено обратно за тяхна сметка, ако имаше къде, или да бъде продадено, като джинсите на Грейс, но тя бе доволна, че й разрешиха да си остави пуловера. После им раздадоха униформи, комплект груби чаршафи, на повечето от тях имаше петна от кръв и урина, получиха листче с техния затворнически номер и номерата на килиите им, а след това ги поведоха на кратка инструкция за правилата и им съобщиха, че на следващата сутрин всички ще бъдат натоварени с някакви трудови задължения. В зависимост от работата, която вършеха, щяха да получават между два и четири долара месечно, неявяването на работа се наказваше с незабавно изпращане в дупката за една седмица. За неподчинение вкарваха в изолатора за шест месеца без право на занимание и забрана за разговор с когото и да било.

— Облекчете живота си, момичета — посъветва ги без заобикалки пазачката, която отговаряше за трудовото им разпределение, — играйте по нашите правила. Това е единственият начин да се справите в „Дуайт“.

— Да, мамка му — прошепна някакъв глас вдясно от Грейс, но беше невъзможно да се каже чий. Бе просто безплътен шепот.

В известен смисъл затворническите власти опростяваха нещата. Единственото изискване бе да следват тяхната игра, да работят, да се хранят, да не създават неприятности, да се прибират в килията навреме, така времето щеше да минава лесно и щяха да бъдат освободени в срок. В случай на сбиване, присъединяване към банда, заплахи към надзирател или нарушаване на правилата, се оставаше за вечни времена в „Дуайт“. Опит за бягство и си „мъртво месо на оградата“ или поне така се изразиха. Надзирателките изложиха съвсем ясно изискванията си, но освен да се угоди на тях, трябваше също да се живее в мир с останалите затворнички, а те изглеждаха жестоки като пазачките или дори по-лоши и времето извън трудовите задължения принадлежеше на тях.

— А училището? — попита едно от момичетата от задния ред и останалите се развеселиха.

— На колко години си? — попита я подигравателно жената до нея.

— На петнайсет — тя бе другата малолетна като Грейс, която бе съдена като пълнолетна, но тук те бяха рядкост. „Дуайт“ беше затвор за пълнолетни. И то за пълнолетни престъпници. Подобно на Грейс и другото момиче бе осъдено за убийство, но и за него бе произнесено решение за непредумишлено убийство и това го отърва от смъртното наказание. Беше убила брат си, след като я изнасилил. Ала сега искаше да ходи на училище и да се махне от гетото.

— Достатъчно си учила — рече й жената до нея. — За какво ти е това училище?

— Можеш да подадеш молба, след като си прекарала деветдесет дни тук — обясни й пазачката, а после продължи да ги запознава какво ще стане с тях, ако направят грешката да участват в бунт.

Само мисълта за това смрази кръвта на Грейс, а пазачката обясняваше, че в последния бунт са били убити четирийсет и две затворнички. Но какво щеше да стане, ако просто я принудеха да бъде с тях? Ами ако я вземат за заложница? А ако я убие някоя друга затворничка или пазачка, макар и да си гледа работата? Как щеше да оцелее тук?

Когато най-сетне я поведоха към килията й, й се виеше свят. Вървяха в редица по една, пет-шест пазачки ги следяха, а затворничките, които стояха зад решетките дюдюкаха и подвикваха, пищяха и се смееха:

— Ей, я виж малките рибки… Хъм-м-м. — Изпращаха им въздушни целувки, крещяха, момичето, което вървеше пред Грейс дори бе замерено с тампон и на Грейс направо започна да й се повдига, когато видя всичко това. Тя дори не си бе представяла подобно място. Това беше като най-лошия кошмар на живота й. Пътуване към ада, от който Грейс не можеше да си представи, че ще се върне. Лицето и косата й воняха на инсектицидите, а когато спряха пред определената за нея килия, тя почувства, че астмата започва да я задушава.