Даниел Стийл - Горчива орис

— Обади ми се наш човек от Асошиейтед прес… — значи не бяха децата. — Грейс… те знаят за баща ти и че си била в „Дуайт“. — Беше съкрушен, че трябва да й го каже, но искаше да я подготви. Само дето ужасно съжаляваше, че я постави в такова положение и сега тя можеше да пострада. Даде си сметка, че не трябваше никога да се кандидатира за сенатор. Беше постъпил глупаво и егоистично, бе наивен да мисли, че ще преминат през кампанията невредими. А сега печатът щеше да ги съсипе.

— О — успя само да възкликне тя, втренчена в него. — Аз… добре. — После го погледна с безпокойство. — Доколко това ще засегне теб?

— Не знам. Това няма значение. Не исках ти да се подлагаш на това. — Той я поведе бавно към дневната, прегърнал я през рамо. — Ще пуснат материала в новините в шест часа и искат пресконференция преди това, ако се съгласим.

— Трябва ли? — тя бе силно натъжена.

— Не. Защо да не изчакаме и да видим доколко сериозно е положението и след това да предприемем някакви действия?

— А децата? Какво ще им кажем? — Грейс изглеждаше спокойна, но бе много бледа, а ръцете й буквално се тресяха.

— По-добре да им кажем.

Следобед ги взеха заедно от училище, заведоха ги вкъщи и насядаха заедно с тях около масата.

— Двамата с майка ви имаме да ви кажем нещо — започна Чарлс спокойно.

— Да не би да се развеждате? — Мат ги погледна уплашено, защото напоследък родителите на всичките му приятели се развеждаха.

— Не, разбира се, че не — каза баща му с усмивка по този повод. — Но и това, което ще ви кажем, не е приятно. То е нещо много трудно за майка ви. Но ние смятаме, че трябва да ви кажем. — Чарлс придоби много сериозен вид, когато хвана здраво ръката на Грейс.

— Болна ли си? — попита нервно Андрю, майката на най-добрия му приятел умря от рак.

— Не, добре съм. — Грейс си пое дъх и почувства, че гръдният й кош се стяга за пръв път от много време, дори не знаеше къде за последен път видя инхалатора си. — Става дума за нещо, случило се много отдавна, трудно е да ви обясним и да го разберете. Бихте могли, ако сте били там и сте видели какво се е случило. — Тя се бореше да не заплаче, Чарлс продължаваше да стиска ръката й.

— Когато бях малка, на възрастта на Мат, баща ми се държеше много лошо с майка ми и я биеше — обясни тя спокойно, но с голяма тъга.

— Искаш да кажеш, че я е удрял? — Матю бе разширил очи от учудване, Грейс кимна сериозно.

— Да, той много я удряше и я нараняваше. Биеше я продължително и тя се разболя много, много лошо.

— Защото той я е биел? — отново попита Матю.

— Вероятно не. Просто се разболя. От рак, като майката на Зак. — Всички познаваха приятеля на Андрю. — Боледува дълго, четири години. И докато тя боледуваше, понякога той биеше и мен… правеше и други ужасни неща… продължаваше да бие и майка ми. Въобразявах си, че ако му позволя да ме наранява… — Очите й бяха пълни със сълзи и тя се задушаваше, а Чарлс стискаше ръката й все по-силно, за да я окуражи. — Мислех, че ако му позволя да нарани мен, няма да нарани нея толкова много… затова му позволявах всичко, което искаше… беше ужасно… а после тя умря. Бях седемнайсетгодишна и в нощта след погребението й… — тя затвори очи, после ги отвори отново, решена да довърши историята, която не искаше нейните деца да научат никога. Ала сега знаеше, че е длъжна да им я разкаже, преди някой друг да го е направил. — В нощта след погребението той отново ме би… много… силно… нарани ме чудовищно и аз бях много уплашена… спомних си за пистолета, който мама държеше в нощното шкафче до леглото си и го сграбчих… мислех само да го сплаша — тя вече ридаеше, а децата я гледаха изумени и безмълвни, — не знам какво съм си мислела… бях толкова уплашена, не исках той да ме наранява повече… боричкахме се за оръжието… то гръмна по случайност и аз го застрелях. Той почина същата нощ. — Тя пое голяма глътка въздух, Андрю я гледаше вцепенен.

— Ти си застреляла баща си? Ти си го убила? — попита Андрю и тя кимна. Имаха право да знаят. Не искаше да им казва за изнасилванията, ако не се наложеше.

— Беше ли в затвора? — поинтересува се Матю, заинтригуван от историята. В нея имаше полицаи и престъпници, беше като онези филми по телевизията. Стори му се интересно, освен в онази част, дето той я е биел.

— Да — отговори тя тихо, погледна дъщеря си, която до момента не бе казала нищо. — Влязох за две години в затвора, после ме пуснаха, но останах в Чикаго, защото имах още две години условна присъда. След което всичко свърши. Преместих се в Ню Йорк, запознах се с баща ви, оженихме се и оттогава живеем щастливо. — Всичко изглеждаше много просто през последните петнайсет години, а сега отново щеше да е трудно. Но нищо не можеше да се направи. Бяха се изложили на показ покрай политическата кариера на Чарлс и сега трябваше да платят висока цена за това.