Даниел Стийл - Горчива орис

— О, мамо! Ти ли си това?

— Ш-ш-т, Матю! — смъмриха го всички, гледаха с ужас как цялата история се разкрива.

А тя наистина не беше приятна. Започнаха с новината, че Грейс Макензи, съпругата на конгресмена Чарлс Макензи, кандидат за сенатор в следващите избори, е убила баща си след секс скандал, когато е била седемнайсетгодишна и е била осъдена на две години затвор. Показаха нейни снимки как влиза на процеса с белезници, както и на баща й, който изглеждаше много хубав. Той бил стълб на обществото, а дъщеря му го обвинила в изнасилване и го застреляла. Тя поддържала версията за самоотбрана, но съдебните заседатели не й повярвали. В резултат получила две годишна присъда за убийство по непредпазливост, последвана от две години условно.

После показаха още нейни снимки, как напуска процеса, отново в белезници, заминаването й за „Дуайт“, цялата във вериги, после още една фотография от „Дуайт“. В края на предаването за нея бе създадено впечатлението, че тя е не по-малко покварена от главатарка на банда. Продължиха разказа, че в изправителния център „Дуайт“ е била две години, след което е била освободена през хиляда деветстотин седемдесет и трета година и е живяла две години в Чикаго с условна присъда. Повече не е имала проблеми със закона, доколкото те знаят, но и тази възможност в момента се разследвала.

— Разследва се? Какво, по дяволите, искат да кажат? — попита Грейс, а Чарлс й даде знак да мълчи, искаше да чуе какво още ще кажат.

Обясниха, че хората от града изобщо не вярвали на историята за секс скандала. Последваха кратки интервюта с началника на полицията, който бе повдигнал обвиненията срещу нея. Бяха го открили след двайсет и една години и той твърдеше, че си спомня съвсем ясно нощта, когато тя била арестувана.

— Обвинителят чувстваше, че тя е опитвала да… — той се усмихна зловещо и на Грейс й се прииска да се хвърли върху него, когато чу: — … да съблазни баща си и се е ядосала, когато той отказал да се поддаде на изкушението. Тя беше много красиво болно момиче, поне тогава, а сега не знам нищо за нея, разбира се, но вълкът не мени козината си, нали? — Не можеше да повярва на ушите си, как го насърчаваха да говори гадости.

Отново обясниха за всички, които не са гледали в началото, че тя е престъпница, обвинена в убийство. Пак показаха затворническата й снимка. А после пуснаха фотография, на която изглеждаше като слабоумна, с Чарлс, стоеше до него, когато той се заклеваше като конгресмен. Обясниха, че Чарлс сега кандидатства за Сената. Свършиха дотук и се прехвърлиха на друга тема, а Грейс се отпусна на мястото си изумена. Чувстваше се лишена от емоции. Разполагаха с всичко — затворническите снимки, историята, мнението на обществото, изразено от шефа на полицията.

— На практика внушават, че аз съм го изнасилила! Чу ли какво каза това копеле? — Грейс бе вбесена от думите на шефа на полицията, беше я нарекъл „много болна“ и каза, че „съблазнявала“ баща си. — Мога ли да ги съдя?

— Може би — отвърна Чарлс, опитваше се да изглежда спокоен заради нея и децата. — Първо трябва да видим какво ще стане. Ще се вдигне голям шум. Трябва да сме готови.

— Доколко могат да се задълбочат нещата? — попита тя ядосано.

— Много — отбеляза той като познавач. Помощниците му го предупредиха, а и той от опита си преди години знаеше какво е да си в устата на печата.

В седем часа пред дома им инсталираха телевизионни камери. Един от каналите често използваше мегафон, за да й задава въпроси и сега я подканяха да излезе и да поговори с тях. Чарлс се обади на полицията, но те имаха право най-много да изведат журналистите извън тяхната собственост или да ги принудят да стоят от другата страна на улицата, каквото и сториха. В дърветата също дебнеха оператори, насочили камери към прозорците на спалните им. Чарлс се качи горе и пусна капаците. Бяха под обсада.

— Колко ще продължи това? — попита нещастна Грейс, след като децата си легнаха. Журналистите все още бяха отвън.

— Известно време. Може би по-дълго.

После, когато седяха в кухнята и се гледаха изтощени, той я попита дали тя не иска в един момент да поговори с тях и да разкаже историята от своя гледна точка.

— Трябва ли? Не можем ли да ги съдим за думите им?

— Не знам какво да ти отговоря. Той вече се бе обадил на двама адвокати, специалисти по клевети, но си даде сметка, че и техните телефони може да се следят, а не искаше да говори с тях от къщата си, дори от служебния си кабинет. За момента поне катастрофата бе пълна.