Даниел Стийл - Изгубените надежди

Мари Анж отвори всички прозорци, така че да могат да си поемат свеж въздух, след което започна да тича от стая в стая, а около нея падаха въглени и парчета от горящи греди и ламперия. Изведнъж се сети за малката баня, която никога не използваха. Беше единствената стая на третия етаж с малко по-голям прозорец, и когато отиде там, видя, че може да бъде отворен. Върна се моментално в стаята на Елоиз, грабна двете деца и ги отнесе в банята. Отвори прозореца и започна да вика.

— Тук съм! Погледнете нагоре! Ето тук! Горе! Децата са при мен! — Викаше колкото й глас държи, беше извадила едната си ръка навън и махаше през дима с нея. Първоначално никой не я забеляза, но неочаквано един от пожарникарите я зърна и затича със стълбата. Тогава тя погледна Бернар. На лицето му се изписа такъв израз, какъвто никога преди не бе виждала. Беше нещо смесено между ревност, злоба и омраза и Мари Анж разбра, че всичко, което се случваше, беше негово дело. Вероятно нарочно и със собствените си ръце бе предизвикал пожара на втория етаж, където никой от присъстващите гости нямаше да го забележи навреме, но бе предвидил огънят да пламне достатъчно близо до стълбите, които водеха към третия етаж, където спяха децата. Знаеше отлично, че тя няма да се поколебае нито за секунда и ще се качи да ги спасява. Така щеше да попадне в капана. Това, че вратата към покрива бе заключена, не беше случайност. Всъщност той я бе заключил предварително и след това само бе взел ключа със себе си. Бернар искаше те да умрат. Искаше да ги убие. И както се развиваха нещата, беше много вероятно да стане точно така. Пожарникарите опънаха и подпряха стълбите си към външните стени на замъка, но откриха, че не могат да стигнат до третия етаж, за да ги спасят. А Бернар, който до този момент мълчаливо наблюдаваше действията им, започна отново да плаче и да крещи истерично, точно както Луиз й бе описала, че е правил в нощта, когато бе умрял синът й. Мари Анж почувства как я обземат непреодолим ужас и страх, а също и отчаяние. Не виждаше как може да спаси децата си. След тяхната смърт Бернар щеше да наследи всичко. Ако децата останеха живи, а само Мари Анж загинеше, той щеше да подели наследството с тях. Мотивите му да убие всички бяха толкова гнусни и отвратителни, че на младата жена й се стори, че някой разрязва гърдите й и изтръгва сърцето й. Той се опитваше да убие не само нея, опитваше се да убие собствените си деца!

Тя отново погледна надолу и го видя как плаче и си скубе косите. Придърпа децата към себе си и по-близо до прозореца, за да могат да дишат. Зад тях вратата на малката баня бе затворена, но ужасяващият тътен на пожара приближаваше. Той заглушаваше всички други звуци и тя не можеше да чуе нищо. Видя, че бяха опънали мрежа под прозореца и викаха нещо, тя не можеше да разбере какво й казват. Гледаше ги в устата, за да отгатне по устните им думите, но напразно. Накрая единият от мъжете се сети и вдигна един пръст. Значи един, това искаше да й каже. Само един трябва да бъде хвърлен. Един от всичките трима.

Тя остави Елоиз на земята, а детето се вкопчи в роклята й, като ревеше истерично. Мари Анж целуна малкото личице на Робер и протегна бебето навън, толкова колкото бе възможно. Видя пожарникарите под нея да държат здраво опънатата мрежата. Беше ужасен момент, най-страшният в живота й. Никога не бе изпитвала подобна мъка, страх, отчаяние и безпомощност. Трябваше да го направи, а се страхуваше до смърт. Да хвърли сама детенцето си в бездната! Това бе равносилно на самоубийство.

Мари Анж стисна зъби, затвори очи и хвърли детето. И докато гледаше как малкото телце лети във въздуха като малка гумена кукла, сърцето й сякаш се късаше от болка. Не можеше да повярва, че го стори. След един безкраен миг видя как един от пожарникарите взе сина й в ръце. Но детето не мърдаше. Едва след това размаха ръчички и крачета. Бернар го грабна и го притисна в прегръдките си. Мари Анж гледаше през малкото прозорче с отвращение и ужас.

След това трябваше да направи същото и с Елоиз, която риташе, пищеше и се бореше с нея. С момиченцето беше по-трудно, защото бе по-голямо и ужасно се страхуваше. Мари Анж й извика да спре, след което я целуна и хвърли. И тя като брат си падна в мрежата като кукла, беше сграбчена от един пожарникар и сетне приютена в прегръдките на баща си. Сега всички гледаха към младата жена. Тя стоеше на прозорчето и не помръдваше. Едно беше да хвърли децата, а съвсем друго да скочи сама. Пътят на летене надолу й изглеждаше ужасно дълъг, агонизиращо безкраен, а прозорчето бе толкова малко. Беше й ясно, че ще бъде много трудно да се оттласне и скочи от него. Но докато стоеше в нерешителност, погледна надолу и видя Бернар. И изведнъж осъзна, че ако не го направи, децата й ще останат сами с него и само един Господ знаеше какво щеше да им стори, за да присвои и окраде и тяхната част от наследството. Бе абсолютно уверена, че от този ден нататък те никога няма да бъдат в безопасност, ако останат да живеят с него. Затова се покатери на перваза и седна на него свита на две. Чуваше експлозиите от долния етаж, всички прозорци на замъка бълваха червени пламъци в нощта и беше само въпрос на време подът под нея да се срути, стените да рухнат и да я повлекат със себе си.