Даниел Стийл - Изгубените надежди

— Откакто съм те срещнал работя само и единствено за твоите интереси — заключи той. Изглеждаше наранен. — Господи! Като си помисля само! Позволих ти да останеш тук, макар че въобще не те познавах, защото чувствах колко много означаваш за мен. Изхарчих цяло състояние, за да ремонтирам и реставрирам този замък, защото е спомен от твоето детство. Купих къщата в Париж, защото мислех, че заслужаваш да блестиш в обществото. Единственото, което съм правил, е било да работя само за теб и за нашите деца от деня, в който те срещнах. И сега откривам, че ти не ми вярваш. Не мога да живея повече така.

Мари Анж бе истински ужасена от думите му. А като си помисли, че ще го загуби, направо изгуби ума и дума. Имаше две малки невръстни деца и може би отново беше бременна. Идеята Бернар да я изостави и да си отиде, я изпълни с такъв ужас, че реши да му даде всичко. Всичко, което той поиска, й през ум не й мина, че реставрацията на замъка, за която говореше той, всъщност беше платена с нейните пари. Трябваше да плати и къщата в Париж, която бе купил, без дори да я попита, така както бе подписал полицата на стойност милион и шестстотин хиляди долара за петролния кладенец, отново, без да й каже предварително.

— Съжалявам, Бернар… Съжалявам… — отвърна нещастно Мари Анж. — Не е моя грешка. Банката не ми дава парите.

— Не ти вярвам! Ти дори не си се опитала. И съм абсолютно сигурен, че грешката е твоя — отвърна сърдито Бернар. — Тези хора работят за теб, Мари Анж. Парите са си твои, те са длъжни да ти се подчиняват. Кажи им какво искаш, те трябва да го изпълнят. Освен, разбира се, ако не искаш да ме злепоставиш публично, като откажеш да покриеш един дълг, който съм направил заради теб. Ти ще получиш печалбата от тази инвестиция! Ти, Робер и Елоиз.

Беше така искрен и благороден! Мари Анж имаше чувството, че го е ранила право в сърцето. И се почувства двойно по-наранена.

— Те не са ми подчинени, Бернар. Те са мои попечители, знаеш това. Те вземат решенията, аз не мога да се меся. — Очите й го молеха за прошка и разбиране.

— Аз пък знам, че би могла да ги дадеш под съд, за да си вземеш онова, което си е твое, ако искаш.

— Ти това ли искаш да направя? — попита го смаяна Мари Анж.

— Ако ме обичаш, ще го направиш. — Всичко беше ясно.

На следващия ден Мари Анж отново говори с попечителите и те отново категорично й отказаха. Когато ги заплаши със съд, оттам недвусмислено й отговориха въобще да не прави опити, защото ще загуби делото. Обясниха й, че пред съдията ще бъде посочено съвсем точно и ясно колко безразсъдно са били изхарчени парите, и я увериха, че на този свят няма да се намери нито един съд, който да отвори фонда при тези обстоятелства за момиче на нейната възраст.

Тя все още бе само на двадесет и три години и банкерите й знаеха колко алчен е Бернар и колко подозрителен е за съда, но не й го казаха.

Когато разказа на съпруга си за разговора, той студено й заяви, че допълнително ще я извести какво е решил да прави. Но тя вече знаеше. Нали я бе заплашил, че ще я напусне, ако не покрие дълга му. Оставаха по-малко от две седмици до деня, в който трябваше да плати.

Настъпи вечерта на коледното тържество. От няколко дни Бернар не й говореше. Държеше се като предаден, несправедливо обвинен, нещастен човек и я караше да си плати за това.

Мари Анж беше нервна. Посрещаше и поздравяваше гостите вяло и с отнесен поглед. Бернар както винаги беше елегантен, величествен, но хладен. Носеше ново вечерно сако, ушито в Лондон, и уникални кожени обувки по специална поръчка. Както винаги дрехите му бяха изключително скъпи. Мари Анж бе облякла дълга рокля от червена коприна, която Бернар й бе купил от „Кристиан Диор“. Но въобще не се чувстваше празнично и се тревожеше до смърт, че мъжът й до края на годината ще я напусне, тъй като не ще успее да изплати полицата. Явно беше дълбоко засегнат, задето тя не бе направила нищо за него.

Не й каза нито дума, когато въведоха гостите си в трапезарията за вечеря, а след това, когато засвири музиката, танцува с всяка друга жена в салона, но не и със своята собствена. За Мари Анж това бе една много мъчителна вечер.

Минаваше полунощ, когато някой в кухнята каза, че му мирише на дим. Ален Фурние миеше чинии и помагаше на сервитьорите да почистят. Той реши да отиде и да провери какво става. Първоначално сервитьорите смятаха, че мирише от фурната, която бяха почистили, някой предположи, че може да е от свещите, запалени из цялата къща, или от някоя незагасена цигара. Но за да бъде сигурен, Ален се изкачи по стълбите, за да огледа. На втория етаж откри една свещ, която се бе наклонила прекалено близо до тежките нови завеси. Пискюлите им бяха подхванали огъня и едната завеса вече гореше.