Даниел Стийл - Изгубените надежди

— Скачай! — извика й пожарникаря. — Скачай!

Но тя стоеше като замръзнала, не бе способна да го направи. Нищо не бе в състояние да я изкара от вцепенението. Нямаше кой да й помогне, нямаше кой да я бутне. Сама трябваше да си даде кураж, да си вдъхне смелост, да преодолее страха и да направи онова, което вече бе сторила с децата си. Докато седеше върху перваза на прозорчето, Мари Анж виждаше пред себе си лицето на Луиз дьо Бошан и разбираше какво бе чувствала нещастната жена в онази нощ, когато бе загубила сина си. Вече бе сигурна, че Бернар бе убил детенцето й, толкова сигурна, както ако го бе видяла с пушка в ръката да го застрелва. Ако не за друго, трябваше да скочи, за да спаси собствените си деца от него. И да го спре. Но бе толкова уплашена, че не можеше да помръдне дори пръстите на ръката си. Беше направо парализирана от ужас.

Виждаше Бернар като в сън. Той крещеше нещо и ръкомахаше. Виждаше и децата си, първо в неговите ръце, сетне ги поеха други, всички гледаха към нея. Главите им бяха обърнати нагоре, очите им вперени в нея. И тогава, знаейки, че никой не го гледа, Бернар се отдалечи от тълпата, погледна я и се усмихна. Очевидно беше сигурен, че няма да скочи. Беше прекалено страхлива да го направи. Така че след нейната смърт той щеше да получи лъвския пай от наследството. Беше се провалил в опита си да убие първата си съпруга, но бе убил сина й. Този път трябваше да спечели. Сигурно щеше да има повече успех. А следващия път, помисли си Мари Анж отвлечено… Кого ли щеше да убие? Елоиз? Или мъничкия Робер? Или и двамата? Колко души трябваше да умрат, преди да бъде спряно това чудовище?

И изведнъж Мари Анж чу гласа на Луиз. Сякаш седеше до нея на перваза. Чу я как разказва за Шарл в нощта, когато бе умрял в ръцете й, в техния замък в провинцията и имаше чувството, че наистина седи до нея и й говори ясно, високо и отчетливо.

— Скачай, Мари Анж! Сега! Веднага! — Когато осъзна думите с разума си, тя се оттласна от прозореца и скочи. Полетя като птица и започна да пада. Прекрасната червена пола на роклята й се разтвори като парашут. Въздухът излезе рязко и болезнено от гърдите й, когато се приземи в мрежата. Първото лице, което видя надвесено над себе си, бе това на Бернар. Той плачеше и я прегръщаше. Но младата жена го отблъсна с отвращение. Беше видяла всичко в очите му преди миг и бе разбрала. Той наистина беше чудовище, както й го бе описала Луиз. Бе човек, способен да убие детето на Луиз, готов да убие нейните две деца и тях двете. Докато го гледаше, без да трепне, Мари Анж проговори съвсем ясно и отчетливо.

— Мъжът ми се опита да ни убие — произнесе спокойно тя, удивена от твърдостта на гласа си и думите, които изрече. — Взе ключа от вратата, която води към покрива, със себе си, след като я заключи, така че да не можем да излезем. Остави ни нарочно там, за да умрем. — Бернар отстъпи назад, сякаш го бе ударила. — Но това не му е за пръв път. Вече го е правил и преди — говореше високо Мари в настъпилата тишина. Всички я слушаха онемели. Беше обичала този мъж, но сега той се бе опитал да й отнеме всичко най-скъпо на сърцето й и не можеше да му прости. — Преди пет години е предизвикал пожар и е убил сина на първата си съпруга — продължи тя, докато очите му се изпълниха със злост и ненавист. — Заключил ги в стаята, така както направи с нас, и момченцето умряло, но жена му останала жива, макар да казва на всички, че е мъртва… Ти си убиец! Опита се да убиеш и нас! — обърна се към него, а той вдигна ръка, сякаш да я удари, след което се осъзна и се спря, борейки се със себе си.

— Лъже! Тя не е нормална! Не е на себе си! Не виждате ли? Винаги е била с нестабилна психика — опита се да обясни уж спокойно Бернар, но гласът му трепереше. Началникът на пожарната се приближи, без да откъсва поглед от него. След това изгледа Мари Анж. Тя изобщо не му изглеждаше нестабилна, нито луда. Беше уплашена, но напълно с ума си. — Очевидно се е побъркала от шока, като е видяла, че децата са в опасност.

— Ти запали пожара, Бернар — обвини го отново с леден глас Мари Анж. — Ти ни изостави сами! Ти взе ключа! Искаше да умрем, за да вземеш парите, не само моите, но и техните, на децата. Ти заслужаваше да умреш в този пожар и вероятно следващия път ще стане точно това — предрече зловещо тя, в нея се надигаше ярост.

Местният полицай дискретно се промъкна към Бернар. Началникът на пожарникарите му пошушна нещо и двамата помолиха Бернар да ги придружи, за да отговори на въпросите им. Но той отказа да тръгне с тях възмутен от поведението им.